Джеймс Ролинс - Кръвна линия

А Едуард искаше да е нещо повече от колелце в тази огромна машина; възнамеряваше да я управлява. Беше извадил късмет, че Аманда се бе появила на прага му — неговата клиника за събиране на яйца, една от многото в района, бе избрана за решаването на този проблем — но сега трябваше да използва уменията си, за да превърне късмета във възможност за изкачване по стълбицата.

А за целта му трябваше успех.

— Вземаме мерки за решаването на проблема — обеща Едуард. — Американците никога няма да стигнат навреме планината.

— А плодът? — попита гласът.

— Имаме стабилна ДНК. Както се надявахме.

Попи потта от челото с опакото на ръкава си. Поне това беше добра новина. Можеха да продължат по план — вярно, с известно закъснение, но все още не всичко беше изгубено.

— Колкото до другия въпрос, мога да извърша секцио веднага — продължи той. — Всичко е подготвено.

— Много добре. — Макар гласът да бе равен и безизразен, Едуард си представи задоволството зад бездушните думи.

— А какво ще правим с майката? — попита Едуард. Подозираше, че въпросът е деликатен.

В отговора нямаше нито капка колебание.

— Тя вече не ни е необходима. Смъртта и ще послужи за една по-важна цел.

— Разбрано.

Гласът продължи с детайли за подготовката и процедурите оттук нататък. Накрая бе дадена още една инструкция относно майката.

— Изгорете тялото й. Трябва да бъде неразпознаваемо.

Потта по гърба му изведнъж стана студена. Чистата безсърдечност едновременно го ужасяваше и възбуждаше. Какво беше да се движиш из този свят с подобно; пълно безразличие към смъртността, да се интересуваш единствено от целта си?

Разговорът най-сетне приключи.

Потънал в мисли, той излезе навън, прекоси озарената от слънцето поляна на лагера и изкачи стъпалата към импровизираната медицинска палатка. Направи всичко по силите си да сложи мантията на същото безразличие, докато прекрачваше прага и оставяше вратата да се затвори зад него.

Петра вдигна глава, отметна русата си коса назад и го погледна открито и въпросително.

Едуард погледна покрай нея към болничното легло в дъното. Аманда се взираше в него. Явно не бе успял да надене добре студената мантия и на лицето му се беше изписало нещо. Пациентката сви крака в инстинктивен опит да защити детето си.

„Точно сега не детето ти се нуждае от защита…“

Едуард се обърна към Петра.

— Пригответе всичко. Ще го направим сега.

2 юли, 12,15 ч.

Лагер на УНИЦЕФ, Сомалия

Последният взрив още кънтеше в главата му, когато Тъкър изправи зашеметеното момче на крака. Каин се отърси от праха и сламата от покрива. Въздухът бе изпълнен с пушек и пясък. Вонеше на изгоряло месо и възпламенено гориво.

Ракетата беше паднала до колибата, разбивайки ъгъла на кирпичената постройка. На няколко метра от тях се бе образувал голям черен кратер. По края му се търкаляха тела като захвърлени парцалени кукли.

Тъкър установи, че се задъхва. В ума му преминаваха образи от други престрелки в Афганистан. Скри лицето на момчето в гърдите си — не искаше то да вижда касапницата. Макар и оглушен, знаеше, че детето плаче от ужас, долавяше хлиповете му.

Капитан Алдън изстена и се претърколи по гръб. Половината му лице беше в кръв, но като че ли само от одраскване. Вероятно го беше улучило парче кирпич.

— Махни го оттук! — извика Алдън и махна немощно към вратата.

Другите също се надигнаха в пушека и започнаха да се отърсват. Всички имаха драскотини и синини. Грей се запрепъва напред със Сейчан.

Ковалски помогна на майор Джейн да се изправи. Тя леко се олюля, но запази равновесие.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя се освободи от него, залитна настрани и отново се вкопчи в ръката му.

— Май не.

После индийката видя капитана си и се опита да стигне до него. На лицето й се изписа загриженост. Алдън й махна.

— Излез с тях, Джейн. Помогни им да се отдалечат.

— А вие? — Грей грабна картата от пода и я подаде на Бааши. Момчето още не им беше показало мястото на тайния медицински лагер в планината, за който се носеха зловещи слухове. Макар и пораздрусан, командирът не беше забравил целта на мисията. — Капитане, имате нужда от медицинска помощ.

Алдън се ухили през кръвта и мръсотията.

— В такъв случай едва ли мога да мечтая за по-добро място, нали така, командир? — Изправи се с мъка на крака. — Освен това разполагам с двама души. Няма да ги оставя, докато не съм сигурен, че са в безопасност.