Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Грей подчерта думите си с жест.

Бааши сви замислено устни и остана мълчалив за известно време, после бавно отпусна рамене.

— Не. Не чувал нищо за жена с голям корем и пирати.

Сейчан загледа внимателно момчето. Взираше се прекалено съсредоточено в картата, правеше се на разсеяно. Дори престана да прегръща Каин през врата.

— Той знае нещо — рече тя. Тъкър не беше единственият, способен да долови скрити емоции.

Особено емоциите на момчето.

„Аз бях това момче“.

— Не би ме излъгал — каза Алдън.

— Той не лъже — ядосано се съгласи Сейчан. — Ние просто не задаваме правилните въпроси.

Бааши я погледна. В очите му се четеше страх — и съпротива.

„Колко пъти същите тези емоции са се сблъскваха вътре в мен?“

Тъкър седна до момчето.

— Всичко е наред, Бааши. Каин и аз няма да позволим на никого да ти стори нещо лошо.

Последва неуловим жест — движение на пръсти, показалец, насочен към скута на момчето. Бааши не забеляза, но Каин се подчини. Кучето се присламчи положи муцуна на коляното му.

Момчето постави длан върху раменете му, сякаш да почерпи сила.

— Можеш да ни кажеш — тихо рече Алдън. — Никой не ти се сърди.

Бааши го погледна стеснително, сякаш гледа баща си.

— Аз не лъже. Не чувал приказки за жена с голям корем.

— Не съм и помислял, че си чувал, момчето ми. Какво те плаши? Какво се страхуваш да ни разкажеш?

Бааши най-сетне се пречупи.

— Чувал други истории. За човек демон в планините. Направил място като това. — Момчето обгърна с жест всичко около себе си.

— Като тази болница.

Бааши кимна.

— Но само за големите кореми на жените.

— Значи се грижи за бременни жени? — попита Алдън повтаряйки пантомимата на Грей с издутия корем.

— Да, но казват лоши неща. Майки отиват там. И не се връщат. Много лошо място.

Тъкър потупа момчето по рамото.

— Справи се чудесно, Бааши.

Момчето не вдигна глава, не показваше признаци на облекчение.

Грей отново погледна картата.

— В историите казва ли се къде в планините работи този доктор?

— Да — отвърна Бааши, но не погледна към картата.

— Можеш ли да покажеш на Каин? — попита Тъкър. Момчето погледна войника и кучето, след което бавно кимна.

— Аз покаже. Но мястото е лошо.

Тъкмо посягаше към картата, когато Ковалски нахълта в колибата.

— Приближава хеликоптер.

Новината не впечатли особено Алдън.

— Тук непрекъснато пристигат хеликоптери. Може да е пациент, материали или…

Майор Джейн изблъска Ковалски и също се втурна вътре.

— Стрелят! Залегнете!

Грей свали Сейчан на пода. Тъкър и Алдън прикриха момчето с телата си. Бааши се вкопчи в Каин.

Разнесе се пронизителен вой, последван от силна експлозия, който разтърси колибата от пода до покрива. Джейн се върна при вратата.

Последва нов писък на ракета.

Джейн скочи обратно назад с още по-лоши новини.

— Тази лети право към нас!

2 юли, 05,04 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър се събуди от звъна на телефона — засилващо се кресчендо възходящи тонове, от които сърцето му заблъска бясно в гърдите. Лежеше до Лиза, голите им тела бяха преплетени, ръката му беше отпусната върху извивката на гърба й.

Тя се надигна заедно с него. Годините работа на повикване в болницата я бяха научили да се буди за миг. Чаршафът падна от гърдите й; очите й блестяха в мрака преди зазоряване. Тя също познаваше тази мелодия, избрана за крайно спешни ситуации.

Пейнтър грабна мобилния си от нощното шкафче.

— Директоре, имаме проблем.

Беше Кат Брайънт, обаждаше се от централата на Сигма. Пейнтър погледна часовника. Беше едва пет сутринта.

Когато си тръгна снощи с Лиза, Кат още беше в бункера, осигуряваше логистиката за мисията на Грей и координираше различните разузнавателни звена. Беше ли се прибирала изобщо у дома?

— Какво се е случило? — попита той.

— Има сигнал за помощ от онзи лагер на УНИЦЕФ в Сомалия, към който отиваше Грей. Съобщава се за ракетен обстрел. Някаква атака.

— Разполагаме ли с картина?

— Още не. Вече работя с НРС. Опитах се да се свържа с Грей, но засега няма отговор.

„Сигурно е малко зает“.

— Ами подкреплението? Имаме тюлени, които чакат в готовност в съседно Джибути.

— Мога да ги вдигна по тревога, но ще им трябват между четирийсет и петдесет минути, за да стигнат лагера във вътрешността.

Пейнтър затвори очи и трескаво запрехвърля наум различните параметри и сценарии. Ако вдигнеха по тревога тюлените, това можеше да застраши цялата мисия и щеше да разкрие преждевременно коза им. Шести екип беше разположен там с конкретната задача евакуира дъщерята на президента, а не да си играе миротворци от ООН.