Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Имаме ли представа кой е нападателят? — попита Пейнтър.

— Лагерът е бил нападан двукратно през последните деветдесет дни. И двата пъти заради лекарства. И преди два месеца един от лекарите бил отвлечен от местен главатар. Възможно е тази атака да няма нищо общо с Грей или издирването на Аманда.

Пейнтър не вярваше в това. Представи си убийството на Амур Махди. Противникът сякаш знаеше всеки техен ход. Покрай всички разузнавателни агенции, заети с мисията — а сега и с намесата на англичаните от СРП — отнякъде изтичаше информация.

Пейнтър имаше доверие в собствената си организация, но в тази международна кухня се бяха събрали прекалено много готвачи — без да се брои президентската фамилия. Изтичането можеше да е отвсякъде.

Налагаше се да вземе трудно решение. Не биваше да действа хаотично. Трябваше да запази екипа тюлени и готовността му за евентуална бърза евакуация.

— Директоре? — попита Кат.

Гласът му беше твърд.

— Осигури ми колкото може по-бързо картина от мястото, но засега Грей ще трябва да се оправя сам.

Кратка пауза, последвана от:

— Разбрано.

Лиза бе пъхнала ръка в неговата. Не каза нито дума, предлагаше само топлината си.

— Да отложа ли мисията в Южна Каролина? — попита Кат.

Пейнтър си спомни планираното разследване в клиниката, където бе станало оплождането на Аманда. Не можеше да се освободи от чувството, че внезапното й бягство на Сейшелите е свързано по някакъв начин с детето. Първо убийството на Амур, а сега и тази атака срещу болничния лагер… някой явно бе твърдо решен Аманда никога да не бъде открита.

— Не — каза той, поглеждайки към Лиза. — Още сега тръгваме към централата. Искам и двете да се качите на първия самолет до Чарлстън.

Последва малко по-дълга пауза. Пейнтър започна да се чуди дали връзката не е прекъснала, но накрая Кат, отново се обади:

— Директоре, получих няколко снимки на лагера. От френски метеорологичен сателит. Не са най-добрите, но въпреки това ги пращам на телефона.

Пейнтър свали устройството от ухото си, превключи на спикърфон и изчака картината да изпълни малкия екран. Ужасът на ситуацията в Сомалия се разкриваше ред след ред.

Беше снимка от голяма височина. Различаваха се малко детайли, особено в гъстия пушек, скриващ по-голямата част от лагера. Мънички точки означаваха хора и коли, опитващи се да се спасят от атаката. Над хаоса се рееше размазаното очертание на хеликоптер, подобно на хищна птица, чакаща да покоси слабите.

— Снимката пристигна ли? — попита тънкият глас на Кат от високоговорителя.

— Да.

Лиза надникна над рамото му и закри уста с ръка.

Пейнтър се опита да се придържа към първоначалния план. Беше по-лесно да изостави екипа на Грей в опасна ситуация, когато не я виждаше с очите си. Но колкото и коравосърдечно да бе, той знаеше, че решението му е правилно.

Даде още няколко нареждания, прекъсна връзката и остави телефона. Загледа се в мрака.

Някой отчаяно искаше да попречи Аманда да бъде намерена.

Но кой?

Планините Кал Мадо, Сомалия

Доктор Едуард Блейк притискаше слушалките към ухото си. Стоеше в свързочната палатка, пълна с апаратура и окичена със сателитни чинии. Денят беше горещ и на челото му бе избила пот.

Но той знаеше, че тази пот не се дължи единствено на жегата.

Дори държеше бялата си шапка за сафари в другата си ръка — но не защото бе вътре, а заради онзи от другата страна на линията. Малцина си позволяваха да го заплашват. Беше израснал в аристократично семейство в Лийдс и в рода му имаше графове и херцози, всички далечни роднини на кралската фамилия. Прочути личности от миналото и настоящето бяха посещавали приемите в дома им, като се започне от генерал Джордж Патън и се стигне до хора на изкуството, удостоени от кралицата с рицарско звание. В Оксфорд съквартирантът му беше син на милиардер, принц от Саудитска Арабия — смъртоносен човек, който по-късно бе застанал начело на група ислямски фундаменталисти, преди да го заловят и обесят.

Но нищо от това не го беше впечатлявало толкова, колкото случващото се сега.

Пръстите на Едуард се стегнаха около слушалките.

Гласът от другата страна беше минал през компютърни филтри, които скриваха самоличността на събеседника. Едуард нямаше представа с кого разговаря, но беше наясно със силата зад маскирания глас. В известен смисъл беше уместно, че гласът е компютъризиран, защото той знаеше, че разговаря с огромна машина, която бе работила векове наред, унищожавайки всичко по пътя си и прекроявайки хаоса за собствените си цели.