Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Скован от изненада, Робърт пристъпи напред.

— Петра? Защо… как дойде тук?

Петра приближи стъклената преграда и въведе код от другата страна. Дебелите стоманени пръти блокираха вратата.

Робърт се втурна напред и задърпа дръжката.

Явно някой беше разбрал за предстоящото предателство.

Робърт осъзна истината и престана да дърпа.

— Ти си от Потеклото — извика той през стъклената стена. — Защо не ми е било съобщено?

— Ние сме легион — отвърна тя. — И не всички сме доволни от твоята служба. Когато изгубихме детето, което си беше напълно безполезно, аз се свързах с онези, на които служа, и им съобщих какво открих тук. Как поставяш мъката си пред необходимостта. Своето семейство пред Потеклото. Опитваш се да разкъсаш тъканта, оцеляла хилядолетия. Това няма да продължи. Ти вече не си от полза за Потеклото.

— Но аз ви водих толкова много години!

Тя се усмихна гадно, сякаш се надсмиваше над думите му.

— Когато тялото е силно, главата може да бъде отсечена. Ще си отгледаме нова глава и ще бъдем по-силни с нея. Ти ще бъдеш изоставен. Този клон на фамилията Гант ще бъде отрязан заедно с всички плодове, родени от него. Ще разчистим старото, за да направим място за новото. Без сълзи, устремени единствено към целта си.

Дланта на Робърт, опряна върху стъклената врата, се отпусна.

— Разчистването ще започне тук. След десет минути. В три часа, подобаващо символично число. Задействах предпазната система за твоите лаборатории и за този трезор на вековете. Днес Потеклото ще захвърли своето минало и ще гледа единствено към бъдещето. Безсмъртието е на крачка от нас. Безграничната власт е на прага ни.

Колкото и да е странно, Петра се поклони с уважение.

— Онези, които обичате, няма да страдат — каза тя, без да сваля поглед от Робърт. — Дори онези, за които не вярвате, че знаем.

Робърт се хвърли напред и заудря с юмрук по стъклото.

— Спри! — задавено извика той.

Тя се върна при асансьора. Беше обърната към тях, но гледаше другаде. Двамата вече бяха забравени.

Грей изчака вратата да се затвори, след което погледна Робърт.

— Доколкото разбирам, май сте уволнен. — Обърна се и му посочи белезниците си. — Какво ще кажете да махнем това?

Робърт изглеждаше едновременно разгневен и покрусен.

„И аз съм минал през това“ — помисли си Грей.

Докато братът на президента махаше белезниците му, той зададе въпроса, чийто отговор се боеше да научи:

— Каква е тази предпазна мярка?

Лицето на Робърт беше смъртно сериозно.

— Термобарична бомба. Една ще унищожи тези подземия. Но лабораторията… — Той поклати глава, пребледнял като платно.

— Какво ще стане с лабораторията?

Сирените за евакуация завиха из комплекса, замигаха светлини и обагриха всичко в кървавочервено.

— Отточна яма — обясни Филдинг, докато мяташе разни листа в куфарчето си.

— Какво? — не разбра Едуард, който не се отделяше от него. Другите се бяха разбягали, грабвайки кой каквото може.

— По-голямата част от комплекса се намира над пресъхнало подземно езеро. Било открито от миньори в началото на века. Захранвало се от подземна река. По време на строежа инженерите каптирали реката и построили скеле, което да държи лабораторията над ямата. Ние не се намираме в подземна лаборатория. — Филдинг хлопна решително куфарчето. — А сме на масивен висящ мост над зейнала яма. И сега те смятат да го взривят.

Той тръгна към компютъра.

— Взривът ще отвори яма с площ осем хектара, която ще бъде наводнена от подземната река. И ще се появи ново езеро над гробовете ни, ако не се махнем оттук.

— Тогава по-добре да изчезваме — подкани го Едуард.

— Няма да изгубя резултатите от проучванията си. Нито труда си. — Филдинг затрака на клавиатурата. — Това ще бъде тяхното върховно изпитание.

— Какво правите?

— Давам им шанс да се борят. — Филдинг се наведе към микрофон, а долу по редиците машини светнаха зелени лампи. Той даде последната команда, която беше предадена на цялата му армия. — ОЦЕЛЕЙ.

Под краката им се чу грохот. Едуард отстъпи към вратата. Полудял ли беше Филдинг, че пуска ордата си тъкмо сега?

— Това са само генераторите — успокои го Филдинг, докато вземаше куфарчето си. — Активирането и загряването отнема осем минути. Дотогава ще сме далеч от това място.

Въпреки това Едуард забърза към вратата. Обърна се и видя как нещо скочи от работната маса и кацна точно между лопатките на Филдинг. Беше един от новите му хексаподи. В суматохата ученият беше забравил, че го бе активирал по-рано и го беше оставил в режим на изчакване.