Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Робърт повдигна вежди от реакцията на Грей.

— Не — бавно рече той. — Аз… държахме я тук.

Кабината спря и на тежко бронираната врата сякаш й трябваше цяла вечност, за да се отвори. Грей едва се сдържа да не я заблъска с юмруци — както от желание да стигне по-бързо до Сейчан, така и от безсилие, че не е в състояние по никакъв начин да помогне на Лиза и Кат.

Най-сетне дебелата врата се отвори достатъчно, за да могат да излязат и да се върнат през огромната винарска изба обратно в мазето. Грей бързаше — не знаеше дали оръжието не е достатъчно, за да унищожи и подземието… а може би и целия замък?

Дори Робърт нямаше представа.

Грей не искаше да остава тук, за да разбере.

— Къде е Сейчан? — попита той, готов да побегне.

— Ще се изгубите. — Робърт трябваше да подтичва до него, за да не изостава. — Ще ви покажа. Но…

— Но какво?

— След като Петра ни остави долу… — Робърт го погледна уплашено и извинително. — Мисля, че отиде да я убие.

4 юли, 14,52 ч.

Във въздуха над планините Блу Ридж

— Седем минути — съобщи пилотът от кабината.

Пейнтър се намираше в товарния отсек на С-41А на военновъздушните сили, турбовитлов транспортен самолет със средни размери. Бяха долетели от Вашингтон с реактивен самолет и се бяха прехвърлили в по-малката машина, която бе по-добре пригодена за инфилтрация и евакуация на военни части, тъй като в общи линии се състоеше от пилотска кабина и товарно пространство.

Екипът му беше товарът.

Тъкър подготви Каин в общите им ремъци. Ковалски и Монк си провериха взаимно екипировката. Пейнтър вече беше готов и сега седеше с лаптоп в скута и следеше сателитната връзка, която му даваше картина в реално време на имението Гант и показваше движението на земята, за да помогне за проникването им в Хижата.

— Директоре, пращам ви нов сигнал — каза в ухото му Джейсън Картър. — Засякохме движение на малко повече от шестнайсет километра от имението. Не го забелязахме преди, защото цялото ни внимание беше насочено към Хижата. Но е по-добре да го видите.

Картината на екрана се отдалечи от Хижата към насечената територия на континенталния водораздел.

Кой се беше озовал чак там?

Виждаше се дребна фигура, изправена до водопад. В ръцете си държеше някакъв пакет… не, дете. Образът се увеличаваше и увеличаваше, докато не остана място за съмнение.

— Лиза… — промълви Пейнтър.

— И предполагам, че другата е Кат, сър. На около четиристотин метра на югоизток.

Картината започна да се измества в тази посока и Пейнтър махна на Монк.

— Ела да видиш.

Когато Монк се приближи, Джейсън му показа размазано видео на бягаща през гората жена. Дърветата пречеха да се видят подробности. Ясно беше обаче, че жената се е насочила право към пропаст.

— Това е жена ми — каза Монк. Звучеше уплашено, но се контролираше. — Никога не гледа накъде върви.

— Засичам движение на земята зад нея — отново се включи Джейсън. — Но не мога да видя по-подробно.

— Две минути до забранената за полети зона — обади се пилотът. — Започвам завой, за да минем покрай границата.

Пейнтър предаде лаптопа на Монк и отиде до кабината.

— Промяна на плана — каза той. — Влизаме направо.

— Сър, нямаме разрешение.

— Кажете го на президента, когато се върнем — отвърна Пейнтър. — Карайте ниско и направо. Следвайте водораздела. След като навлезем в забранената зона, отворете задната рампа, за да скочим.

Пейнтър се обърна.

Монк повдигна вежда.

— Как е станало така, че жена ми е остригана нула номер?

Джейсън отново заговори в ухото на Пейнтър. Гласът му звучеше малко уплашено.

— След колко време ще бъдете на земята?

— Скачаме след шест минути. Приземяваме се след седем или осем.

— Ще бъде прекалено късно.

Планините Блу Ридж

Кат спринтираше към целта.

Беше изгубила чехлите си. Пръстите на краката й се забиваха в меката глинеста почва и боровите иглички. Камъни, шишарки и жълъди се впиваха в стъпалата й, но тя не обръщаше внимание на болката. Преодоляваше препятствия с дълги скокове и се радваше на всяко повалено дърво или стърчаща скала, тъй като забавяха преследвачите й.

Първите ловци бяха само на метри зад нея. Беше елиминирала три, но оставаха още над дванайсет, които работеха в синхрон. Щитът и тръбата бяха безполезни при такъв брой, особено като се има предвид, че тази група не беше еднородна. Успя да различи най-малко четири варианта, всеки със специализирани функции — пълзачи, с които се беше справила през първата вълна; скачачи, които можеха да скачат като жаби, когато са достатъчно близо, и да секат или — още по-лошо — да се вкопчват; бегачи, които можеха да ускоряват неимоверно на къси разстояния, превръщайки се в летящи триони. Последната група все още оставаше неясна, тъй като се мъкнеше Най-отзад, по-бавно от останалите. Машините приличаха на шлемове с крака.