Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Но той имаше дълг, който не можеше да бъде зарязан.

Асансьорът в края на коридора се отвори с мелодичен звън. Първите двама, които излязоха, бяха хора от Сикрет Сървис. Измериха Пейнтър с поглед. Единият тръгна по коридора; другият остана на място и направи знак на президента Джеймс Гант, че може да излезе от кабината.

Следваха го още двама агенти.

Генерал Меткаф вървеше до президента.

— Насам, сър.

Погледът на Гант се спря върху Пейнтър. Беше като буреносен облак — ярост в очите, зачервено лице, решителност във всяко движение. Дори походката му бе гневна. Пейнтър се надяваше, че ще получи новини, преди да започнат ударите. И не беше напълно сигурен, че дори и след това те ще му се разминат. Но рискът трябваше да се поеме.

Гант погледна часовника си, докато изминаваше последните крачки.

Явно броячът вече работеше.

— Това е отстъпка — презрително каза президентът със силен южняшки акцент. — Заради дългата и безупречна кариера на генерал Меткаф. Той е единствената причина да съм тук. И това е последната отстъпка, която ви правя.

— Разбрано, господин президент.

Гант сви юмрук.

— Така че казвайте каквото имате за казване и да приключваме.

Вместо това Пейнтър се обърна към Меткаф.

— Какво е положението с тези агенти?

— Внимателно проучени — отвърна Меткаф. — И четиримата. Ще са ви нужни за онова, което предстои.

Гант ги изгледа.

— Нужни? За какво?

Пейнтър се дръпна крачка назад.

— Преди да започна, господин президент, искам да видите нещо.

Обърна се и отиде до вратата. Единият агент на Сикрет Сървис го последва. Пейнтър отвори и пусна мъжа да влезе пръв и да огледа помещението. Когато излезе, лицето му бе като че ли по-бледо.

— Чисто е — заяви агентът и отстъпи настрани.

Пейнтър задържа вратата и кимна на Гант.

Президентът го изгледа свирепо, оправи вратовръзката си и влезе в стаята.

Пейнтър го последва заедно с друг агент, а останалите заеха позиции в коридора.

Гант пристъпи машинално към болничното легло. Спря до него, сякаш бе глътнал бастун… и рухна на колене, като едва не падна върху матрака. Раменете му се разтресоха. От гърдите му се изтръгнаха ридания.

Дори Пейнтър още да хранеше съмнения в искреността му, сега те окончателно изчезнаха.

— Детето ми… — извика той. — Жива е.

Аманда Гант-Бенет лежеше кротко в леглото, все още леко упоена. Беше в синьо болнично облекло на цветя. Системи вкарваха във вените й различни разтвори и два антибиотика. Апаратурата следеше дишането, сърдечната дейност и кръвното й налягане. На главата й имаше боне. Бинтът под него скриваше отвора в черепа й. Бургията беше умело извадена от неврохирург. Скенерите бяха показали, че е проникнала през горния сагитален синус през фронталната кост, но мозъчната кора е останала непокътната. Имаше и вторична травма от малък субдурален хематом, но той вече се разнасяше.

С повече почивка Аманда щеше да се възстанови напълно.

В стаята имаше още двама души — неврохирургът и Тъкър Уейн. И двамата не се бяха откъсвали от младата жена, откакто беше докарана тук преди пет часа. Пътят й до Щатите беше доста заобиколен. Джак Къркланд я беше транспортирал до „Дийп Фатъм“, където медиците я бяха стабилизирали, докато пътуваха до Абу Даби. Там Пейнтър се беше обърнал за помощ към доверен човек, който бе доста влиятелен в района — петролната баронеса лейди Кара Кенсингтън. Тя беше уредила частен корпоративен самолет, а Пейнтър подготви фалшивите документи.

Никой извън кръга на Пейнтър не знаеше, че Аманда все още е жива.

Досега.

Гант се обърна, все така на колене.

— Как?

Тази единствена дума обхващаше страшно много въпроси.

— Ще са ми нужни повече от пет минути — отвърна Пейнтър.

След като ги получи, той му разказа всичко. Не спести нищо и разказът му накара Гант да се изправи отново на крака. Влязоха в съседния лекарски кабинет до болничната стая — бащата отказваше да се отдели на повече от няколко крачки от дъщеря си.

Когато стигнаха до историята за спасяването на Аманда, Гант стисна ръката на Тъкър.

— Благодаря, синко.

Тъкър кимна.

— За мен е чест, сър.

— Бих искал да видя кучето ти някой път.

— Сигурен съм, че може да се уреди.

Пейнтър беше отбелязал ключовите части от историята с Аманда. Останаха само въпросите, на които не можеше да отговори напълно.

— Но още не мога да разбера — рече Гант. — Защо им е притрябвал внукът ми?

— Все още се опитваме да намерим отговора. Аманда на няколко пъти идва на себе си. Успях да й задам някои въпроси и да науча това-онова.