Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Лиза също опря ръка срещу нейната. Представи си, че топлината на електрониката идва всъщност от ръката на най-добрата й приятелка.

— Кат…

— Лиза, добре ли си?

Връзката беше прекъсната и екранът угасна. Гласът заговори отново.

— Всеки неуспех или неподчинение от ваша страна ще се отрази върху плътта на приятелката ви. Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.

Лиза преглътна с мъка. Изведнъж й стана твърде студено в тънката дреха.

— Какво искате от мен?

Електронната ключалка на вратата изщрака шумно.

— Тръгнете надясно. Отидете в края на коридора.

Екранът замлъкна.

Лиза се поколеба за момент, но знаеше, че няма избор. Сътрудничеството можеше да им осигури допълнително време — време да намерят начин да се измъкнат, време, през което Пейнтър да ги открие. Представи си лицето на приятеля си, белоснежния кичур, прибран зад ухото му, пронизващите му интелигентни очи — и най-вече любовта, която блестеше в тях нощем от съседната възглавница.

Именно тази обич й даде сили да продължи.

Отиде до вратата, бутна я и тръгна надясно. В коридора имаше дванайсет килии. Затърси Кат в някоя от тях, но всички се оказаха празни, поне тези, които видя.

— Кат — тихо повика тя, като вървеше бавно и въртеше глава.

Отговор не последва. Не се появи лице, залепено за стъклена врата.

Няколко помещения бяха с навити дюшеци. Цялото крило създаваше впечатление за запуснатост, но в същото време внушаваше усещане за очакване, подобно на училищно общежитие преди началото на следващия срок.

Може би чувството се дължеше на тихия шепот на гласове напред.

Лиза стигна до края на коридора и влезе в малко болнично помещение — същото, което бе видяла на екрана. Половината се заемаше от кутии и сандъци. Някои бяха отворени и в тях имаше медицинско оборудване в найлонови опаковки.

В другата половина се намираше кувьозът. Някаква жена в хирургично облекло я забеляза и й направи знак да приближи, сякаш беше колега.

Преди да направи и една крачка, вратата в отсрещната стена се отвори и в стаята влезе по-възрастен мъж с широки рамене, облечен в строг сив костюм, прилежно сресана бяла коса и с изискана походка.

Лиза го позна и замръзна на място.

Мъжът протегна ръка и каза с топъл южняшки акцент:

— Доктор Къмингс, благодаря, че се съгласихте да помогнете на праплеменника ми.

Изгубила дар слово, Лиза се здрависа с него.

Пред нея стоеше бившият посланик в Югоизточна Азия, сега държавен секретар — и брат на президента.

Робърт Л. Гант.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Кажете ми — каза Джеймс Гант, загледан към съседната стая с болничното легло, на което лежеше дъщеря му. — Кой стои зад всичко това?

Пейнтър знаеше, че следващата част от дискусията трябва да е по-деликатна. Всичко казано тук беше предназначено за очите и ушите единствено на президента.

И на още един човек.

Джейсън Картър работеше на компютъра в медицинския кабинет, където се бяха заврели Пейнтър и президентът. Агентите на Сикрет Сървис продължаваха да следят коридора, а един стоеше до Аманда.

Джейсън най-сетне кимна, че е готов. Беше прехвърлил и настроил цялата необходима информация.

Пейнтър погледна Гант.

— Както знаете, господин президент, подозирахме, че Гилдията има пръст в отвличането на дъщеря ви.

Погледът на Гант стана мрачен.

— Вече четох докладите.

— Именно, но истинското им име не е Гилдията. Това е по-скоро наименование за множеството клетки на организацията по целия свят, на мрежата агенти, внедрени в различни военни, правителствени и изследователски институции, както и във финансови кръгове. В организацията има сложна йерархия и някои нива използват други имена, но неотдавна открих следа, сочеща към истинските лидери, които дърпат конците на Гилдията.

Гант го изгледа твърдо.

— Продължавайте.

— Този вътрешен кръг също се крие под много имена, използва тайни общества, за да скрие следите си. И това продължава от векове.

— Векове? — скептично повтори президентът.

— Най-малко от Средновековието — потвърди Пейнтър. — А може би и още по-отдавна.

Погледна към Джейсън. Младият анализатор проследяваше родословието на фамилията Гант още по-назад във времето, но процесът бе бавен, следите намаляваха, заличени от времето или превръщащи се в слухове и подозрения.

— Ами настоящето? — попита Гант, без да се отклонява от целта си. — Какво знаете за съвременната им дейност?