Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Естествено, тук можеше да започне отначало, но това щеше да отнеме време.

Време, с което детето не разполагаше.

Загледа се към кувьоза.

По пътя от Дубай стана ясно, че то се дестабилизира. Едуард бе поръчал всичко необходимо за спешна помощ на новородени да бъде доставено тук. Но състоянието на детето продължаваше да се влошава и той трябваше да се изправи пред тъжната реалност. Доставката на оборудването беше едно, но намирането на опитен медицински персонал, който да пристигне навреме, бе проблем за това строго охранявано място. Особено след пораженията, които бяха претърпели в Близкия изток и в Южна Каролина. И на двете места бяха изгубили неколцина ценни колеги.

Механизмът за набиране на персонал вече работеше.

Но времето беше от жизнена важност.

Извършването и на най-простите предложени процедури изискваше наличието на опитен персонал, който да работи денонощно.

— Трябват ни още хора — заключи той. — Способни, опитни хора. Точно сега бих се радвал и на един помощник, стига да е достатъчно талантлив.

Петра кимна. Напълно разбираше положението.

— Ще се обадя. Може би вече разполагаме с онова, което ни е нужно.

Доктор Лиза Къмингс мереше с крачки килията си. Беше оставила обяда си недокоснат. Пуешко бутче и малка торбичка „Доритос“. Имаше нещо противно в тази проста и обикновена храна. Огледа килията си и отново я обходи.

Тъпата болка в навехнатия глезен й помагаше да се съсредоточи.

Стените бяха бяла пластмаса без шевове. Вратата бе от твърд стъклен полимер в стоманена рамка. Беше притиснала буза в стъклото в опит да види какво има отвън. Откри само коридор с подобни на нейната килии, които изглеждаха празни.

„Къде е Кат?“

Тревогата я гризеше и я караше да продължава да крачи.

Килията й беше спартанска — нар с дунапренен дюшек, метална тоалетна и умивалник. Единственият лукс беше плоскоекранният телевизор, вграден в стената. Лиза не можеше да се освободи от чувството, че някой я наблюдава през него.

Или може би това бе просто параноя, породена от отминаващото въздействие на упойващите вещества.

След като снощи бяха заловени, от хеликоптера се спуснаха четирима мъже в униформи. Завързаха Кат и Лиза и им биха мускулни инжекции. От пробождащата болка в очите и схващането на краката си Лиза предположи, че са им приложили някаква форма на кетамин.

По време на пътуването дойде в съзнание, колкото да установи, че се намира на задната седалка на джипа. Кат лежеше до нея с обърнати навътре очи и леко похъркваше. Лиза бе твърде слаба, за да помръдне, но видя през задния прозорец тъмните гори и високите отвесни скали. Намираха се в планините.

Предположи, че са в Блу Ридж, но не можеше да е сигурна.

После отново се унесе и подозираше, че по някое време са й били втора доза. Върху ръката й имаше две следи от инжекции.

Почеса ги разсеяно през тънката материя. Някой беше свалил роклята й и я бе облякъл в невзрачната памучна дреха, наподобяваща болнично облекло, но затворено отзад. Сигурно го бяха навлекли през главата й. Имаше също пантофи, гащета и сутиен, който не й беше по мярка. Дрехите бяха чисти, но не и нови. Съдейки по лекото изтъркване, някой ги беше носил преди нея — и това подсилваше тревогата й.

„Какво е станало с тези хора?“

Телевизорът рязко избръмча. Лиза се обърна към него. На екрана се появи картина на малка болнична стая. Имаше две фигури в престилки, които се суетяха около нещо, подобно на кувьоз за интензивни грижи.

Разнесе се променен от компютър глас, зловещо равномерен и без ритъм.

— Доктор Лиза Къмингс, разбрахме, че имате медицинско образование и докторска степен по физиология. Вярно ли е това?

— Да — предпазливо отвърна тя. Не виждаше причина да лъже. Явно знаеха коя е — може би бяха използвали пръстовите й отпечатъци, за да се доберат до информацията за нея.

— Тук полезността е добродетел — студено я уведоми гласът. — Всеки трябва да е полезен с нещо. Затова, бихме искали да ни помогнете в диагностицирането и лечението на новородено тук, в този комплекс. В момента не ни достигат хора и най-вече опитен медицински персонал.

Лиза се замисли и стигна до единственото решение.

— Защо да ви помагам?

— Ако спасяването на живота на едно дете не е достатъчно, може би животът на приятел ще ви убеди да го направите.

Картината се смени и показа помещение, подобно на килията й — само че стените му бяха тъмночервени. Все едно гледаше през прозорец в съседна килия, която обаче можеше да се намира къде ли не в комплекса. Жената на леглото скочи на крака, втурна се към екрана и постави ръка върху него.