Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Сега нищо не ги делеше от флагмана.

Той беше боядисан в бяло катер за бързо реагиране, обикновено с екипаж от двайсет души. И подобно на повечето съвременни патрулни съдове, имаше рампа на кърмата, от която можеше да пуска скутери дори в движение.

Именно тази рампа беше целта им.

В момента тя беше пуста, тъй като целият флот беше мобилизиран за блокадата около острова.

Грей се насочи към нея с последните остатъци гориво и даде газ до дупка.

Моряците затичаха към кърмата на катера от двете страни на рампата. Автоматите им бяха в готовност. На палубата 25-милиметровото стабилизирано оръдие се завъртя към скутера. Един моряк застана зад черния диск на акустичното устройство с широк обхват, използвано като несмъртоносен щит срещу пирати — полезен инструмент в тези води.

Нямаше начин да атакуват този кораб.

Имаха само един избор.

— Готова? — попита той.

— Така и така ми свършиха патроните — отвърна Сейчан.

Грей намали скоростта и изключи двигателя, после се изправи и застана до нея. Вдигна ръце на главата си. Сейчан показно изхвърли пистолетите си през борда и зае същата поза.

— Предаваме се! — извика Грей.

Инерцията ги приближи до рампата и носът на скутера се качи на нея. От двете страни ги гледаха дула.

Последва суматоха.

Капитанът на катера се появи в края на рампата. Тъмните му черти и гъстата черна брада издаваха арабския му произход. До него стояха тънък мустакат мъж и хилава руса жена със строга къса прическа.

— На колене! — нареди капитанът и насочи пистолет към тях.

Грей и Сейчан се подчиниха.

Капитанът излая някаква заповед на арабски. Четирима мъже се втурнаха по рампата, изтеглиха скутера и го завързаха, за да не опитат да избягат с него. Други двама се качиха на борда, свалиха ръцете им и ги закопчаха отзад.

Едва тогава капитанът и спътниците му пристъпиха напред.

Тънкият мъж приближи от страната на Сейчан и заговори със силен британски акцент:

— От нея ще излезе чудесен опитен образец, не мислиш ли, Петра?

Блондинката отиде при Грей.

— Внимавайте, доктор Блейк. Тя не е за вас. Поне засега.

Петра се наведе към Грей.

— Нито пък той. Мислехме си, че залавянето ви или залавянето на някого от колегите ви ще се окаже по-трудно. Това ме прави подозрителна.

Ръката й се стрелна към врата му — достатъчно бързо, за да го сграбчи за гърлото. Грей инстинктивно се опита да се дръпне. На лицето й се появи подобие на усмивка, предизвикана от изненадата му. Другата й ръка беше също толкова бърза. В гърлото му се заби игла. Парене като от киселина плъзна по Грей, когато тя натисна буталото.

Той се закашля от рязката болка.

Петра се изправи.

— Не, имаме специални планове за този.

— Какви планове? — попита Блейк, но въпросът му прозвуча несигурно, сякаш не искаше да научава отговора.

— Той е добър снайперист — започна Петра.

Грей се мъчеше да слуша, но киселината сякаш прогаряше съзнанието му. Светът се сви, гласът й сякаш достигаше до него по дълъг тунел.

— След четирийсет часа…

Последните й думи преминаха в шепот, докато той се свличаше на палубата до Сейчан. Зрението му се стесни до точка. И през нея гледаше как Сейчан помръдва коляно и изключва камерата, закрепена за бронежилетката на Каин, скривайки факта, че е записвала разговора, преди останалите да се усетят.

Молеше се някой да слуша. Някой трябваше да слуша.

Това беше плячката, заради която бяха рискували толкова много.

Най-голямото съкровище на света.

Информацията.

Докато Грей губеше съзнание, последните смущаващи думи го последваха в мрака:

— След четирийсет часа този мъж ще убие президента на Съединените щати.

3 юли, 13,04 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър чакаше бурята.

Намираше се в централния коридор, който пресичаше най-долното ниво на командния бункер. Тук Сигма пазеше най-големите си тайни. До него имаше стая, в която през последните пет часа бяха влезли само шепа хора. Пейнтър стоеше на поста си, а мускулите му бяха стегнати на възли.

Искаше му се да закрачи напред-назад, за да пропъди безпокойството си. Нуждаеше се от движение.

Беше минал почти ден, откакто бе научил последните вести за Кат и Лиза, като дори те бяха само неясни снимки от камерата на банкомат.

Оттогава от тях нямаше ни вест, ни кост.

Положението го гризеше отвътре, прогаряше духа му.