Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Освен студения професионализъм Лиза разпозна и омразата в очите на Кат. Макар още да не бе чула целия разказ за случилото се в клиниката. Лиза беше разбрала достатъчно, за да знае чия е вината.

Зад красивото си лице Кранстън беше истинско чудовище.

При това с огромни амбиции.

— Вече би трябвало да има сигнал — каза Кат. — Но въпреки това — нищо.

След като овладя положението, Кат бе казала на Лиза да обърне джипа и да потегли обратно. Искаше да стигне до телефон или до някоя клетка, за да може да се обади.

— Виждам някаква ферма отдясно — предложи Лиза. — Можем да отбием и да помолим за помощ.

— Ще сигнализират на местните власти. Не знам на кого можем да имаме доверие тук.

Лиза си спомни, че Пейнтър бе изразил същата загриженост. Гант притежаваха голяма част от Южна Каролина. Кой знае докъде стигаше влиянието им в местната полиция?

— Виж. — Лиза посочи напред. — Табела за Оринджбърг. В градчето със сигурност трябва да има сигнал.

— Тръгни натам — съгласи се Кат, но продължаваше да се оглежда подозрително.

Лиза зави и измина още седемстотин метра. В далечината над дърветата щръкна камбанария на църква. Това трябваше да е Оринджбърг.

Прекалено съсредоточена в хоризонта, Лиза мина през кръстовище с мигаща червена светлина. Отпред имаше малък подвижен мост, пресичащ скрита река. Предупредителната бариера пред него започна да се спуска.

Лиза наби спирачки и спря пред нея.

— А сега има ли сигнал? — попита тя, докато чакаха бариерата да се вдигне.

— Няма.

Лиза видя в огледалото как погледът на Кат се спира върху тила на Кранстън. Докторът беше странно умълчан и вече не се оплакваше от начина, по който го бяха завързали.

Глухо боботене оповести вдигането на моста… но след това се усили, превръщайки се по-скоро в ръмжене.

Лиза се намръщи. Явно механизмът на стария мост се беше повредил.

Реакцията на Кат беше по-груба. Тя рязко се изправи и изхвърли мобилния телефон през прозореца. В същото време стисна рамото на Лиза.

— Разкарай ни оттук! Веднага!

Предупреждението дойде твърде късно.

Сив хеликоптер внезапно се появи от речното корито от лявата им страна и увисна високо над моста.

Лиза превключи на задна и натисна газта. Понесе се обратно към кръстовището, завъртя колата на 180 градуса, готова да побегне, но хеликоптерът беше по-бърз. Пресече им пътя и се спусна, блокирайки пътя.

Лиза наби спирачки, за да не се блъсне в перката.

Вятърът от ротора заблъска предното стъкло на джипа.

— Хвърлете оръжията си през прозорците! — изрева високоговорител. — Излезте с вдигнати ръце!

За подсилване на заповедта малката картечница, монтирана под хеликоптера, затрака и изплю редица куршуми пред форда.

Лиза се обърна към Кат.

Тя поклати глава.

— Изпълнявай.

Кранстън се усмихна в настъпилата тишина.

— Дами, не сте единствените, които крият изненади. — Той се обърна неловко назад. — Успях да изключа клетъчния предавател на телефона и да пусна сателитния сигнал.

„Превърнал е телефона в проследяващо устройство — осъзна Лиза. — Нищо чудно, че Кат го изхвърли“.

Кранстън се намръщи.

— Все пак трябва да призная, че реакцията беше побърза, отколкото очаквах. Явно работодателите ми наистина не искат да се измъкнете. Но защо? Кои сте вие, по дяволите?

Кат опря пистолета в ухото му.

— Така и няма да разбереш.

Очите му станаха огромни, миг преди пистолетът да изтрещи и да отнесе половината му лице.

Лиза се сви от внезапната бруталност. Ушите й пищяха, докато Кат хвърляше оръжието през прозореца. Все пак успя да чуе свирепия шепот на приятелката си.

— Това беше за Ейми.

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър седеше на стола на Кат и търкаше очи. От едва доловимия аромат на жасмин не беше останала нито следа. Може би се беше разнесъл покрай цялото влизане и излизане от кабинета. Или пък вече бе свикнал с него. Така или иначе го гризеше усещане за загуба и го изпълваха лоши предчувствия.

„Просто си уморен“ — опита се да се убеди той.

Джейсън и Лайнъс продължаваха да издирват форда. Пейнтър беше пуснал безброй пъти записа и бе гледал неясната фигура кадър по кадър. Знаеше, че това е Лиза.

Изпитваше облекчение, че тя още е жива, но и от нея, и от Кат продължаваше да няма нито вест и Пейнтър имаше чувството, че някой е забил леден нож в корема му и бавно го върти.

Застави се отново да погледне картата на монитора. На нея се виждаше Южна Каролина и части от Северна Каролина и Джорджия. На зеления фон имаше големи червени петна. Това бяха земите, собственост на фамилия Гант.