Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Херметически затворените лодки бяха разположени като мехури по обиколката на централния пилон. По външната стена на колоната и по долната част на платформата вървяха релси, които продължаваха по петте лъча на звездата и изхвърляха капсулите далеч от острова.

Патрулите вече очакваха пристигането на евакуиралите се.

И особено скъпоценният товар в скута на Едуард.

Добре увитото, тихо скимтящо новородено носеше огромни обещания както за онези, на които служеше Едуард, така и за самия него. Детето бе застраховка, че ще бъде спасен от гроб в морето. След като го взе, той се беше обадил, за да докладва за атаката.

Вестта обаче вече бе стигнала до източника на онзи студен компютризиран глас.

— Взети са нужните мерки. Погрижете се детето да бъде в безопасност.

Едуард смяташе да направи точно това.

Погледна през прозореца. Капсулата можеше да побере десет души, но двамата с Петра бяха единствените пътници.

Отвън светът беше тъмен като някаква огромна подземна зала. Докато бягаха, беше видял сините светлини по дължината на централния пилон. Експлозиите разкъсваха стоманата в бетонните стени и отслабваха цялата структура. Огромната маса на кулата над тях щеше да продължи това разрушение и да смаже всичко под себе си.

И това не се отнасяше само за този пилон.

Сини светлини цъфнаха в тъмната гора от бетон около тях, подривайки подпорите на острова. Отекна гръм, който разтърси капсулата. За момент светът отгоре заприлича на електрическа гора в нощта, прекрасна и смразяваща едновременно.

Спомни си и друга поговорка от младостта, докато се взираше навън.

„Всяко добро нещо си има край“.

— Бягайте! — извика Грей, сочейки към асансьора.

Екипът забърза напред, газейки през достигащата до коленете вода.

Ковалски носеше Аманда и стъпваше, като вдигаше високо колене и внимаваше да не се натъкне на още някой от металните паяци в лобито. Предпазливостта му се оказа напразна — последните оцелели роботи бяха унищожени от ледения поток.

Стигнаха до асансьора, който все още работеше — но докога? Грей натисна бутона за повикване, за да отвори вратата.

Нов силен трус разлюля комплекса, съпроводен с приглушен тътен, когато нещо подаде. По коридора към тях се понесе вълна, която набираше мощ.

Вратата бавно запълзя настрани.

Вълната ги удари и ги натика в кабината. За секунди се озоваха до кръста във вода. Студът ги пронизваше до костите. Трепереща, Сейчан натисна бутона за лобито. Грей затаи дъх. Всички се загледаха към тавана, молейки се мълчаливо двигателите още да работят.

Грей си представи турбините, които бе видял горе — и ключовата дума бе горе. Основните генератори би трябвало още да не са наводнени.

Оказа се, че наистина е така — асансьорът бавно тръгна нагоре. Нивото на водата постепенно започна да спада. Всички въздъхнаха с облекчение.

Аманда тихо изстена — действието на упойката започваше да отминава. Обещаващ признак, въпреки че бургията продължаваше да стърчи от главата й. След като излязат на безопасно място, можеха да опитат…

Силен трус запрати всички в единия край на кабината.

Ушите на Грей отново изпукаха.

Отдолу се надигна грохот, който ставаше все по-силен и по-силен, сякаш към тях се носеше товарен влак. Грей си представи как колоната вода се издига в шахтата на асансьора, след като кухината в пилона най-сетне се е запълнила.

— Минаваме сервизните нива — каза Сейчан и се вкопчи с все сили в ръката му, предавайки му цялата си надежда.

„Почти стигнахме“.

Би трябвало да са в безопасност, след като асансьорът се изкачи над морското ниво и стигне до сухото лоби.

В следващия миг светлината угасна.

Издигането им рязко спря.

Ковалски изруга цветисто в мрака.

— Генераторите — прошепна Сейчан.

Водата явно беше достигнала тяхното ниво — и продължаваше да се надига. Грохотът на товарния влак под тях се превърна във вой.

— Дръжте се! — извика Грей.

Огромна сила блъсна кабината и я запрати с шеметна скорост нагоре по шахтата.

Поне се движеха в правилната посока — но докога?

— Тъкър, помогни ми да отворя вратата!

Грей знаеше, че ще имат само една възможност. След като мощният поток отслабнеше, кабината щеше да полети обратно надолу и да се разбие.

С нов прилив на сили двамата се справиха с вратата. Стената на шахтата се носеше покрай тях — и в следващия миг се появи външната врата на лобито. Кабината спря и се заклати, кацнала на върха на мощния фонтан.