Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Тъкър забърза в съседното помещение, което също се оказа изоставено. Пронизително бръмчене насочи вниманието му отново към Аманда. Отиде до нея и се втрещи, когато видя източника на шума.

Кръвта шуртеше от бургията, която пробиваше черепа й. Тъкър се засуети около масата, несигурен как да действа. Каин затанцува до него — усещаше безпокойството му, но не знаеше как да му помогне.

— Всичко е наред, приятел — увери го Тъкър.

Само че далеч не беше наред.

Тъкър проследи някакъв кабел от механичната ръка към работната станция. В отчаянието си го хвана и го изтръгна. Бръмченето престана.

Тъкър впери поглед Аманда. Забеляза, че гърдите й се повдигат и спускат.

„Поне още е жива“.

Огледа стоманата, която беше вкарана в главата й. Трябваше да я махне, но как? Не смееше да издърпа бургията — така можеше да нанесе само поражения.

Огледа се и видя миниатюрни хирургически клещи. Грабна ги, нагласи ги върху бургията, на около два сантиметра от черепа на Аманда, и стисна. Чу се рязко изпукване и Аманда бе освободена от механичната ръка.

След това Тъкър се зае да свали скобата за главата и да я откачи от анестетичната машина.

Беше така погълнат от работата, че гласът го стресна.

— Какво е онова нещо, дето стърчи от главата й?

Тъкър рязко се обърна. Ковалски куцукаше към него.

Кракът му бе окървавен.

— Как ме намери? — попита Тъкър.

— Следвах труповете. После видях него в коридора.

Каин седеше с изплезен език до вратата и както обикновено, пазеше гърба на Тъкър от евентуални неприятели.

Ковалски отново посочи главата на Аманда.

— Какво е това?

— Бургия.

— Какво? Защо…?

— Откъде да знам, по дяволите? Помогни ми.

— Държа я. — Ковалски се наведе и взе Аманда на ръце, сякаш тежеше колкото сламено плашило.

„И може би е именно това — плашило без мозък“.

Така или иначе, тя се нуждаеше от помощ.

— Къде са Грей и Сейчан? — попита Тъкър, докато отиваше да вземе Каин.

Ковалски тръгна към вратата с Аманда в ръце.

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш.

Сейчан и Грей се оттеглиха навътре по коридора, по-далеч от сребристата орда, която се беше нахвърлила срещу останките от вратата. Докосването до разтопения метал унищожи няколко от машините. Онези, които успяха да преодолеят преградата, направиха нещо странно — обърнаха се и се върнаха при входа, без да обръщат внимание на Грей и Сейчан.

За момент ордата остана скупчена при вратата, драскаше нажежения метал, атакуваше го, изгаряше се, дори се разтопяваше в метала.

— Топлината — каза Сейчан. — Тя ги привлича. Явно са програмирани да преследват телесна топлина.

И изглежда, че всеки източник на топлина можеше да ги привлече. Грей видя как някои машини се нахвърлят върху разтопената стомана по пода и се самоунищожават.

Но металът започваше да изстива и от време на време заблуден робот се опитваше да продължи към тях. Няколко добре прицелени куршума сложиха край на тези опити.

Сейчан погледна назад.

— Трябва да потърсим…

Целият свят се разтресе от гърмежа. Беше толкова силен, че събори Грей на колене. След мощния тътен остана силна вибрация, от която го заболяха зъбите. Налягането се промени — тъпанчетата му изпукаха.

Двамата със Сейчан се спогледаха.

Страхът в очите й отговаряше на собствените му чувства.

Внезапно коридорът се напълни с няколко сантиметра вода, сякаш от спукана тръба. Грей си представи пилона, в който се намираше скритата база.

Той наистина беше просто една чудовищна тръба.

В коридора нахлу още леденостудена вода.

Ковалски се появи на ъгъла и зашляпа към тях, понесъл на ръце жена в безсъзнание. Главата й се люшна към Грей, когато гигантът я намести, за да му е по-удобно. Въпреки липсата на коса Грей я позна незабавно.

„Аманда… жива е!“

Но нямаха време да празнуват.

— Какво става? — изрева Ковалски.

Тъкър и Каин го следваха. И двамата изглеждаха не по-малко разтревожени.

Сейчан се наведе, натопи пръст във водата и я опита.

— Солена.

Място за съмнение нямаше.

— Пробили са собствената си тръба — каза Грей и посочи към асансьора. — Това място се наводнява. Да се махаме! Веднага!

„Често даваме на враговете си средствата за собственото им поражение“.

Едуард си спомни цитата от Езоп, научен навремето в Итън Колидж, когато беше още момче. Макар и извън контекст, сентенцията изглеждаше подходяща, докато наблюдаваше унищожението през прозореца на малката евакуационна капсула.