Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Лиза стисна ръката й, сякаш беше прочела мислите й.

Кат бе благодарна за жеста, но определено смяташе да се върне в обятията на Монк. А това означаваше, че първо трябва да се освободи.

Възможността да постигне това намаляваше с всеки следващ километър. Кат подозираше, че след като стигнат целта си — Хижата, бягството ще бъде невъзможно. Въпреки това трябваше да бъде търпелива. Трябваше да изчака удобния момент, подходящия шанс.

И най-сетне го получи.

Джипът зави по дълъг второстепенен път, по който не се виждаха други коли. Лятното слънце беше увиснало ниско над хоризонта, грамадните дъбове покрай шосето хвърляха плътни сенки.

Тя стисна малко по-силно ръката на Лиза, за да я подготви.

— Трябва да ида по нужда — на висок глас заяви Кат.

— Ще търпите — пренебрежително отвърна Кранстън.

— Няма. Действам сега — или навън, или вътре.

Кранстън се обърна и я изгледа, като се опитваше да прецени тази нейна решимост. Кат отвърна на погледа му. Очите й се стрелнаха за момент към празния път и тя въздъхна.

— Добре. Спри колата. — Следващите му думи бяха към единия охранител. — Побегне ли… застреляй я.

Фордът отби и спря.

Кат леко подръпна Лиза с надеждата, че тя ще я разбере.

В отговор Лиза стисна ръката й.

— Аз също ще ида… така и така спираме.

„Добро момиче“.

— Ще се редувате — каза Кранстън. — Нямам намерение да рискувам.

Слязоха от вратата зад шофьора, оставяйки двамата отпред. Единият охранител хвана Лиза за ръката и отпусна длан върху дръжката на пистолета си.

Кат тръгна към сянката на един дъб.

— Достатъчно! — извика й Кранстън през отворения прозорец.

Нейният охранител извади пистолета си, за да подсили заповедта.

Кат клекна сред шубрака и смъкна шортите си. След всички онези упойки мехурът й беше на път да се пръсне. Охранителят я наблюдаваше. В отговор тя го изгледа предизвикателно. След като приключи, се изправи и тръгна към колата.

Охранителят продължаваше да държи пистолета насочен към нея, като стоеше на разстояние.

Колегата му бутна Лиза към полето.

— Твой ред е. И по-бързо.

На Кат й трябваше точно това.

Замахна с ръка и направи рязко движение с китката. Скритата палка се разгъна напълно. Кат беше извън обхвата на охранителя — но не и палката й.

На улицата в Чарлстън беше взела оръжието от Ейми, след като я издърпа зад кошчето за боклук. Беше затъкнала палката отзад в колана на шортите и бе хвърлила пистолета, за да си помислят, че е невъоръжена.

Искаше Лиза да е на безопасно разстояние от похитителите, преди да действа. И да издебне момент, когато вниманието им е отвлечено.

Като сега.

Твърдата палка се стовари върху китката на охранителя. Изхрущя кост. Пистолетът падна от пръстите му.

Кат вече се бе хвърлила напред и улови оръжието, преди да е паднало на земята. Приземи се на рамо и се претърколи, стреляйки. Улучи охранителя в коляното, обърна се и простреля другия в главата, после отново се прицели към своя охранител и го довърши с куршум в гърлото.

Хвърли се към колата. Атаката й беше така внезапна и жестока, че шофьорът изобщо не бе успял да реагира. Кат пъхна пистолета през отворения прозорец и стреля от упор в слепоочието му. Парчета кост, кръв и мозък полетяха в купето и опръскаха гърдите и лицето на Кранстън.

Докторът седеше зашеметен, вдигнал едната си ръка. Другата стискаше отворения телефон.

„Съжалявам, копеле, няма сигнал“.

Кат нямаше никакво намерение да рискува с него. Докторът знаеше отговори, които бяха нужни на Сигма. Смяташе да го достави на Пейнтър на тепсия.

— Сега е наш ред да караме.

Лиза караше големия „Форд Експлорър“ по второстепенния път, като правеше всичко възможно да не обръща внимание на кръвта и мозъка по седалката. Като лекар не беше гнуслива, но бруталната атака на Кат я беше шокирала. Досега бе познавала Кат предимно като майка и стратег, работещ заедно с Пейнтър. Никога не бе виждала уменията й на терен, чисто животинската й коварност и жестокост.

Макар да бяха осигурили свободата им, тези й способности бяха изнервили Лиза.

Както и студената кръв, просмукваща се от седалката в роклята й.

След атаката Кат бе принудила Кранстън да замъкне труповете в канавката и да ги скрие от пътя, макар и да беше рядко използван.

Което се оказа проблем.

— Има ли вече сигнал? — попита Лиза.

— Не — отвърна Кат от задната седалка.

Приятелката й седеше зад Кранстън с пистолет в едната ръка и с телефона на доктора в другата. Кранстън още беше на предната седалка, китките му бяха вързани отзад за облегалката за глава. Доста неудобна и мъчителна поза, но Кат пренебрегна протестите му.