Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Имаше и друга причина, поради която бе настояла да участва. През цялата нощ една мисъл я тормозеше и не ѝ даваше покой: „Ако бях стигнала до базата по-рано, нямаше ли по някакъв начин да успея да предотвратя всичко това?“

Може би бе глупава самонадеяност, плод повече на гордостта ѝ, отколкото на реалността, но не можеше да се отърве от тази мисъл. Особено след като научи, че повече от трийсет души са изгубили живота си в станцията. Като парков рейнджър, положил клетва да пази закона, тя отказваше да бъде извадена от разследването.

„Не и на моя територия“.

— Добре — каза Дрейк и ги поведе. — Да се качваме.

Джена намести ремъците, поддържащи кислородните бутилки. С костюма вече ѝ ставаше топло. Излязоха от палатката като някакви астронавти, стъпващи на чужда планета. Тя си спомни туриста от вчера, който твърдеше, че езерото Моно приличало на повърхността на Марс.

„И ето ме сега... доказвам твърдението му“.

На пътя, водещ към горещата зона, беше паркиран зелен военен „Хъмър“. Машината бе конфигурирана като транспортьор, с кабина за екипажа отпред и открита задна част с пейки. Един от съпровождащите ги морски пехотинци — ефрейтор Шмит, сега се сети името му — се качи зад волана. Останалите се настаниха отзад.

След като всички заеха местата си, Дрейк потупа покрива на кабината.

— Всичко е готово, Шмити.

Двигателят се изкашля и заръмжа. В следващия момент вече се движеха, изкачваха се към границата на карантинната зона. Джена преглътна с мъка и отново провери циповете и закопчалките на костюма си.

Лиза седеше до нея.

— Не се безпокой толкова. По-голямата част от токсина е по земята и бързо губи силата си.

Въпреки това Джена не изпита облекчение, особено след като видя облака прах, вдигнат от широките гуми по черния път. Мъчеше се дори да не диша, за да не изразходва запаса си кислород. В колата имаха и резервни бутилки, но идеята беше да не ги сменят в горещата зона, освен ако не е абсолютно необходимо.

След две минути ефрейтор Шмит наду клаксона и посочи с ръка през отворения прозорец.

Край пътя имаше висок до кръста цилиндър — един от химичните монитори. От горната му част стърчеше дълга антена и анемометър с три чашки, който измерваше скоростта на вятъра. За щастие малкият ветропоказател бе абсолютно неподвижен.

Дрейк изгледа станцията, докато минаваха покрай нея, и каза:

— Кажете сбогом на чистия въздух, приятели.

Навлизаха в горещата зона.

Пътят се изкачваше по покритите с храсталак хълмове, по които тук-там растяха отделни борове. Отначало всичко изглеждаше наред, сякаш бяха тръгнали на обикновена разходка в планината. После край пътя видяха първия елен. Лежеше на земята, шията му бе извита назад от последния гърч, от меките устни се подаваше дебел розов език.

Джена преглътна и извърна поглед, но километър и половина по-нататък вече не можеше да избяга от ужасните гледки. Дивите животни в района бяха прословути с боязливостта си и се откриваха трудно, особено през деня. Но експлозията, димът и отровата бяха прогонили всички от техните леговища, скривалища и дупки.

Скоро под гумите захрущяха телата на чайки, скални орехчета и катерици. По склоновете се виждаха мъхнати останки на зайци. По-големи сенки бележеха труповете на стадо елени. По-нататък една от редките за района диви овце бе паднала с подгънати предни крака, а извитите ѝ рогове се бяха оплели в бодлив храст.

По бузата на Джена се търкулна сълза. Не можеше да я избърше. Дори като парков рейнджър не си бе представяла, че в тези хълмове е скрит толкова много живот.

„А сега той е мъртъв“.

Машината спираше на всеки километър и половина. Дрейк вземаше проби от почвата, а Лиза събираше косми и тъкан от мъртвите животни. Джена ѝ помогна да вземе кръвна проба от една черна мечка. Когато обърнаха трупа, за да стигнат до югуларната вена, откриха под майката малко мече.

Щом го видя, Лиза спря, отстъпи назад и каза:

— Достатъчно. Достатъчно!

Разговорите им замираха с всеки следващ километър, докато накрая се чуваше единствено дишането им, ръмженето на двигателя и хрущенето на чакъла под гумите.

Когато стигнаха на пет километра от центъра, Дрейк най-сетне заговори отново:

— Вижте растителността по склона отпред.

Джена се надигна, за да разгледа по-добре.

Досега хълмовете бяха изглеждали горе-долу нормално, покрити с треви, пелин и тук-там по някой бор. Но по-нататък всичко това бе променено. Склоновете от двете страни на пътя бяха почернели, без нито един стрък зеленина.