Джеймс Ролинс - Шестото измиране

В далечината морето Кортес проблясваше ярко, лазурно сияние отвъд дюните на пустинята. Районът бе суров и пуст, разнообразяван тук-там от някой и друг кактус.

Кендъл познаваше тези растения — Pachycereus pringlei , наричани слонски кактуси заради огромните им размери. Видът бе привлякъл вниманието му на учен със способността си да оцелява в тези сурови земи. Някои достигаха височина десет метра и можеха да живеят повече от хиляда години, при това често на места, където почти нямаше почва, а само скала. Постигаха това чрез симбиоза с уникална бактерия. Микроорганизмът помагаше за разбиването на камъка и осигуряваше азот за растението. Симбиозата бе толкова успешна, че кактусът приютяваше бактерията дори в семената си.

Кендъл беше направил кратко изследване на микроба в рамките на програмата си върху екстремофилите, но проучването се оказа задънена улица.

„Да се надяваме, че и за мен няма да кажат така“.

— Качвай се — грубо нареди Матео.

Понеже знаеше, че няма друг избор, Кендъл се наведе под крилото и се качи в малката кабина, следван от едрия си пазач. Пилотът бе същият, който ги бе докарал от Калифорния. Веднага щом Кендъл се настани на мястото си, самолетът набра скорост по пистата, излетя и отново се насочи на юг.

„Къде ме карат?“

Не знаеше отговора, но знаеше кой го очаква в края на пътуването. Същият човек, който стоеше зад атаката и който вероятно бе манипулирал отдалеч изследванията на Кендъл през последното десетилетие.

Кучият син, навремето негов колега, бе обявен за мъртъв преди единайсет години. Самолетът му се бе разбил в Конго и седмица по-късно спасителните екипи го намериха заедно с овъглените останки на екипажа и пътниците. Сега Кендъл знаеше, че това е било лъжа, номер, но тогава бе изпитал тайно облекчение от смъртта му, тъй като се опасяваше от мрачния път, по който бе тръгнал колегата му.

„Ако все още работи в същата посока.“

Потръпна от ужас. Знаеше какво беше създал в собствената си лаборатория и бе изпуснал в Калифорния и можеше да се досети каква е причината да го отвлекат.

06:46

Пейнтър се наведе към монитора. Зад него стоеше полковник Бозман, командирът на базата. Екранът бе разделен на пет части, които показваха картина от камерите на членовете на екипа. Чрез тях той наблюдаваше унищожения район, докато колата приближаваше оградата около бившата база.

— Не приближавайте до самата станция — предупреди той екипа. — По-голямата част от базата е под земята. Не знаем как се е отразил взривът на структурната ѝ цялост. Тежестта на колата или дори на телата ви може да предизвиква срутване. Не искаме всички да пропаднете в отровна яма.

— И ние не искаме, сър — отвърна Дрейк.

Полковник Бозман се наведе над рамото на Пейнтър и заговори в микрофона:

— Слушай директора, Дрейк. И без коментари. Това е заповед.

— Слушам, сър.

Полковникът се изправи и Пейнтър продължи:

— Според плана на базата трябва да спрете поне на двеста метра от центъра. Приближите ли се, ще се окажете върху самата станция.

— Не мисля, че това ще е проблем — отвърна Дрейк.

На екрана хъмърът мина през отворения портал, продължи малко по пътя и спря.

— Виждате ли това? — попита Дрейк.

Пейнтър чукна единия от прозорците на екрана и го увеличи, за да получи по-добра картина. Сигналът идваше от камерата в костюма на Лиза. Тя стоеше отзад и мястото ѝ осигуряваше добър изглед към пътя.

На петдесет метра от тях в склона на хълма зееше кратер. Над него се стелеше дим. Размерите на пораженията бяха много по-големи, отколкото бяха очаквали. Явно доктор Хес бе предпочел да играе на сигурно, когато беше проектирал предпазната мярка.

— Мисля, че се е срутила не само базата — каза Джена.

Нико се размърда в краката на Пейнтър, надигна се и ушите му щръкнаха, когато чу гласа ѝ.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пейнтър.

— Според слуховете военните построили станцията във вече съществуваща мина от времето на златната треска. При взрива, изглежда, са се срутили и някои от страничните тунели.

„Това изобщо не е добре“.

Пейнтър се обърна към Бозман.

— Имаме ли някаква карта или план на старата мина?

— Ще ида да проверя. — Полковникът се втурна навън, като крещеше команди на подчинените си.

Пейнтър пое дълбоко дъх и заговори отново:

— Докато не разберем докъде стигат тунелите, по-добре се дръпнете назад.

— А проучването на центъра? — попита Лиза.

— Както гледам, така и така няма да открием нищо, което да ни е от полза. По-добре да.