Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Монк въздъхна тежко.

— Е, край на голямото местене на АИОП.

Грей ги отведе, като остави разчистването на идващите спешни екипи. Искаше да се върне в централата на Сигма, но искаше също и отговори.

„Кой е изпратил този отряд... и защо?“

28 април, 06:02

Планините Сиера Невада, Калифорния

„Надявам се да постъпвам правилно.“

Джена стоеше в палатката в сборния пункт извън горещата зона. Зад полупрозрачните стени изгревът беше като приглушено сияние. Вътре се носеше острата миризма на химикали и пот.

Нещо явно бе проличало на лицето ѝ, защото доктор Къмингс — Лиза , както настояваше да я нарича — дойде при нея. Двете вече бяха облечени в предпазните костюми за еднократно ползване „Тайвек“, за които се твърдеше, че са устойчиви на повечето химикали.

„Надявам се да е така“.

Като допълнителна мярка бяха инструктирани да залепят с тиксо краищата на ръкавиците към ръкавите на костюмите.

— Изглежда добре — каза Лиза, след като я огледа. — Ще ти помогна със следващия пласт.

— Благодаря.

Отидоха до яркочервените херметични костюми, които висяха на въртяща се закачалка. Вторият пласт щеше да ги покрие от глава до пети и напълно да ги изолира от външната атмосфера. Щяха да дишат с маски и бутилки кислород, закрепени на гърба им.

Помогнаха си една на друга да облекат костюмите. Джена изпита кратък пристъп на клаустрофобия при щракването на последната закопчалка и рязко си пое дъх в маската. В опит да скрие паниката си се изправи и направи няколко крачки, сякаш проверява тежестта на бутилките.

— Перчим се по пътеката, доколкото виждам. — Думите дойдоха от радиото в маските, което се задействаше с глас.

Тя се обърна. Сержант Дрейк ѝ отдаде чест, също опакован в „заешки костюм“, както се бе изразил.

— Че как иначе? — отвърна тя. — Особено когато нося последна мода.

Опита се да го каже присмехулно, но се получи по-скоро скръбно.

— Всичко ще е наред — каза Дрейк и протегна ръка да я потупа по рамото.

Тя се дръпна, уплашена да не скъса нещо.

— Костюмите са по-здрави, отколкото изглеждат — увери я Лиза.

Брат ѝ Джош стоеше зад нея, също екипиран. Други двама морски пехотинци също щяха да участват в експедицията, но от притеснение Джена вече беше забравила имената им.

Радиото изпращя и се разнесе глас:

— Транспортът е готов.

Беше директор Кроу. Намираше се на шестнайсет километра оттук, в базата на морските пехотинци, откъдето следеше мисията и координираше спешните екипи в района.

Другото му задължение — при това много важно — беше да наглежда Нико.

Хъскито вече ѝ липсваше. Отсъствието му я караше да се чувства несигурно, но никой не правеше предпазни костюми за кучета.

— Как е сигналът от камерите? — попита Лиза и помаха пред лицето си.

— Идеален — отвърна Пейнтър. — Чрез сателитната връзка мога да гледам над раменете ви как се справяте. Така че внимавайте. Следвайте съответните протоколи и избягвайте ненужни рискове.

— Да, бате — промърмори под нос Джош, но и това прозвуча ясно по чувствителната апаратура.

Пейнтър не му обърна внимание и продължи:

— Засега границите на горещата зона, изглежда, си остават стабилни, но не знаем какви други опасности дебнат там.

Джена се взираше през полупрозрачните стени на палатката и си мислеше за това къде отиват. Карантинната зона започваше на повече от километър и половина оттук. През последните няколко часа отровният газ най-сетне бе достигнал максималното си разпространение и се бе слегнал на земята. Около района бяха разположени станции за химическо наблюдение, които следяха дали вятърът няма да се промени и да вдигне облаци прах и пясък.

Целта им — епицентърът на взрива — се намираше на трийсет и два километра оттук.

Засега никой не знаеше дали онова, което бе изпуснато от базата, е било неутрализирано. Джена се опита да си представи нещо, способно да оцелее при високата температура на експлозията и в токсичния облак.

Самата мисъл за това я накара да потръпне.

Задачата им бе проста — да съберат проби, да огледат пораженията и да потърсят следи, които биха могли да обяснят какво се е случило.

Пейнтър я бе убеждавал да остане в базата на морските пехотинци и да наблюдава заедно с него навлизането в горещата зона, но тя открай време си беше момиче, свикнало да бъде на място. Именно затова бе постъпила при парковите рейнджъри — за да може да си цапа ръцете при нужда.