Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Единствените отговори се намираха в базата на морските пехотинци, където в един хангар подготвяха биологична лаборатория от Ниво 4. Лиза изгаряше от нетърпение да иде там и да започне изследването на пробите.

Накрая пред тях се появиха зелени хълмове, осветени от изгряващото слънце. Сякаш пътуваха от черно-бял филм към цветен. Лиза почерпи надежда от тази красота, от жилавостта на природата.

А по сле погледна към труповете по склоновете — птици, елени, дори гущери и змии — и я налегна тежко отчаяние. Или може би причината беше в проклетите кислородни бутилки? Намести ремъците, за да се настани по-удобно.

— Виж там. — Джена посочи края на почернялата зона.

Лиза го видя и нареди на Дрейк:

— Спри.

Дрейк предаде заповедта на шофьора и той наби спирачки.

Дървените колчета, които маркираха границата на мъртвата зона, си бяха там, където ги бяха забили морските пехотинци. Само че тъмната сянка беше изпълзяла отвъд тази граница надолу по зеления склон.

— Още се разширява! — с приглушен глас каза Джена.

Дрейк изруга.

Лиза преглътна сухо, мъчеше се да пропъди надигащия се страх.

— Трябва да измерим колко се е разширила. — Надникна в кабината, за да погледне часовника на таблото. — Можем да изчислим приблизително скоростта на движението.

— Веднага — каза Дрейк, взе рулетка от сандъка с инструменти и скочи на пътя.

Джош го последва.

— Ще ти помогна.

Лиза също понечи да слезе, но Пейнтър я спря:

— Лиза, говоря с теб по личен канал.

— Какво има?

— Ако онзи организъм е още жив, ако не е бил убит от токсините в газа, може да се наложи да изпепелим района.

— Но дали огънят ще го убие?

— Мисля, че би могъл.

— Защо?

— Щурмовият отряд е пристигнал с огнепръскачка. Доста необичаен избор.

Лиза го разбра.

— Тоест са знаели, че ще им потрябва.

— Именно. Екипът е бил изпратен да атакува лаборатория, за която се знае, че е имало изтичане. Някой може да ги е изпратил със средства да си пробият път до Хес.

— Дано да си прав. — Тя погледна пръснатите навсякъде трупове. — Може би вторичното предназначение на газа е било да убие всичко, което се движи и би могло да разпространи микроорганизма.

— Да ограничи замърсяването.

Лиза кимна. Разговорът я изпълни с още по-голямо нетърпение да стигне до лабораторията и да провери тези теории.

Рязък вик привлече вниманието ѝ. Джош беше паднал. Дрейк му помогна да стане.

— Оглеждай се за камънаци — каза сержантът.

Джош се освободи от ръцете му и направи крачка назад. Гледаше левия си крак.

— Убодох се на нещо. Мисля, че е трън.

— Дай да видя.

Дрейк се наведе, но Лиза му извика:

— Дръпни се! — Скочи на земята и забърза към тях. — Джош, не мърдай.

Стигна до двамата и видя, че лицето на брат ѝ е пребледняло.

Клекна и огледа дупката в костюма и трънливата клонка, забита в крака на Джош.

И клонката, и листото на нея бяха черни.

— Донеси тиксо! — извика Дрейк на другия морски пехотинец и се обърна към Лиза. — Можем да залепим дупката. Не е голяма.

Вместо да отговори, Лиза разкъса дупката още повече. Кожата около забилия се в пищяла черен трън вече беше станала лилава.

— Боли. — Джош се намръщи.

Лиза се обърна към Дрейк.

— Донеси въже или колан. Нещо за турникет.

Дрейк се затича към колата.

— Ще се оправиш — каза Лиза, но думите ѝ прозвучаха вяло и неубедително и за самата нея. Изправи се до брат си, хвана му ръката и я стисна силно.

Джош дишаше тежко, очите му зад маската бяха присвити от болка. Изглеждаше десет години по-млад — страхът го беше превърнал в момче, търсещо помощта на по-голямата си сестра.

Думите отекнаха в главата ѝ.

Убийте ни... убийте ни всички.

Дрейк се върна тичешком, последван от всички освен шофьора. Носеше алпинистко въже.

Лиза му помогна да го увие около бедрото на Джош и каза:

— Стегни го възможно най-силно.

Джена стоеше до тях и ги гледаше тревожно. Беше разпознала заплахата.

— Турникетът ще попречи ли на разпространяването?

Лиза не отговори. Не искаше да лъже.

След като турникетът беше поставен и въжето се впи силно в мускулите на Джош, морските пехотинци му помогнаха да се върне при колата. Докато го качваха отзад, Лиза отиде до сандъка и извади онова, което й трябваше.

— Лиза... — обади се Пейнтър по личния канал.

— Трябва да се направи — прошепна тя.

— Поне изчакай докато се върнете тук.

— Ще изгубим твърде много време.

Дрейк зяпна, когато видя какво е взела.