Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Мислиш, че е местен човек, така ли?

— Зависи какво се разбира под „местен“ — отвърна Карол. — Само един час път с кола дели една четвърт от населението на Обединеното кралство от Националния парк „Пийк Дистрикт“. Това място не е чак толкова далеч на север. Наоколо изглежда пусто, но всъщност регионът привлича много хора през свободното им време — идват туристи, устройват си пикници, идват хора, които бягат за здраве — като онези, които са открили тялото — състезатели по ориентиране, мотоциклетисти за тъпите им състезания по тукашните пътища, или просто хора, които се решили да излязат с кола извън града в неделя… Тоест съществуват безброй напълно основателни причини да си добре запознат с тези пусти, хълмисти земи.

— Мястото трябва да е някъде зад следващия хълм — отбеляза Кевин, хвърляйки поглед към екрана на навигатора.

— Да се надяваме, че колегите от полицията на Западен Йоркшир няма да започнат да предявяват претенции към случая — каза Карол. Макар Сет да беше изчезнал от Брадфийлд, тялото му беше намерено на четири мили отвъд границата, зад която започваше територията на съседната регионална полиция. Тя никога не беше работила пряко с полицията на Западен Йоркшир, но беше съумяла да се изпокара с повечето старши офицери там преди няколко години, когато двамата с Тони работеха по случай със серийни убийства, които първоначално никой не желаеше да приеме сериозно. — Там не ме обичат особено — допълни тя.

Кевин, който беше запознат добре със случая, изсумтя.

— Не можеш да им се сърдиш — нали благодарение на теб се представиха в очите на обществеността като пълни тъпанари.

— Надявам се междувременно да им е минало. Всичко това се случи доста отдавна.

— Намираме се в Йоркшир. Тук са толкова злопаметни, че още не могат да забравят станалото по време на Войната на Розите — изтъкна Кевин, докато се изкачваха нагоре по склона. Сега вече можеха да видят крайната си цел, на около миля надолу по пътя — мястото не можеше да се сбърка поради многото паркирани там коли, добре познатата бледозелена шатра, неоновожълтите жилетки и белите гащеризони на хората, които се виждаха наоколо. — Но ако имаш късмет, най-ожесточените вече ще са се пенсионирали.

— Би трябвало да имам късмет, защото със сигурност не съм богата.

Кевин отби и спря колата край пътя, зад една линейка, чиито задни врати бяха отворени и вътре в нея се виждаха няколко насядали жени, сгушени под одеяла, с димящи картонени чаши в ръце. Карол събра сили, пое си дълбоко дъх и тръгна към униформения полицай, който пазеше входа към местопрестъплението.

— Аз съм главен инспектор Джордан от екипа за разследване на особено тежки престъпления към брадфийлдската полиция — каза тя. — А това е сержант Матюс. Скоро ще дойдат и други колеги от екипа.

Той провери личните им карти и каза:

— Подпишете се тук, госпожо. — Подаде им папката, която държеше, и една химикалка, после ги подкани с жест да влязат. — Главен инспектор Франклин води случая, той е там, вътре.

Шатрата, издигната от съдебномедицинския екип, за да се предпази сцената на престъплението, се намираше досами пътя.

— Никога не предизвикват асоциация с почивка на къмпинг, нали? — измърмори под нос Карол, докато наближаваха входа на шатрата. Тя отметна платнището на входа и пред тях се разкри позната сцена. Експерти от лабораторията по съдебна медицина в бели екипи, и както можеше да се очаква, детективи в кожени якета, които се различаваха донякъде само по модела. Очевидно в Западен Йоркшир имаше неща, които никога не се променяха.

Когато влязоха, няколко души се обърнаха да ги погледнат, а един висок мъж, чието изпито лице напомняше на мъртвешка глава, се отдели от групата детективи и тръгна към тях.

— Аз съм главен инспектор Джон Франклин — каза той. — Не знам кои сте вие, но с това местопрестъпление се занимавам аз.

„Обичайното дружелюбно посрещане“, каза си Карол.

— Аз съм главен инспектор Карол Джордан — повтори тя. — С местопрестъплението може да се занимавате вие, но мисля, че с трупа ще се занимавам аз. — Тя извади от чантата си сгънат лист хартия, разгъна го и показа разпечатка на снимката, която Кейти Антоан бе направила на своя син. — Това е Сет Вайнър. Когато е изчезнал, е бил облечен с черни джинси, бяло поло, спортна блуза с емблемата на училище „Кентън Вейл“ и тъмносин анорак.

Франклин кимна.

— Като че ли отговаря на описанието. Елате да погледнете. Но снимката няма да ви свърши много работа. Той вече не изглежда така.