Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Ще изслушам с радост всичко, което имате да ми кажете.

„Слава богу!“

— Е, добрите новини — от ваша гледна точка, предполагам, са че данните от картона отговарят на находката при по-малкия скелет на зрял човек, за който с почти пълна сигурност мога да твърдя, че е на жена, на възраст между двайсет и пет и четиридесет години.

— Била е на трийсет и една години — каза Сам. — Името й е Данута Барнс.

— Благодаря. Възложих на студентите си да направят ДНК-анализ на всички останки. Би трябвало да сме в състояние да преценим дали жената е била майка на детето — а то, по моя преценка, е било на възраст някъде между четири и шест месеца — продължи доктор Уайлд.

— Линет. Петмесечна — каза Сам. Спомни си каква мъчителна гледка представляваше мъничкият вързоп, притиснат между двата по-големи. Той не беше особено сантиментален, но и най-коравосърдечният човек би се развълнувал при мисълта за такава ранна и безсмислена смърт.

Доктор Уайлд въздъхна.

— Все едно, че изобщо не е живяла. „Живя пет месеца. Послужи за обучение на студенти“. Не е кой знае каква епитафия, нали? Така или иначе, веднага щом намеря потвърждение на връзката между двете, ще ви се обадя.

— Ще ви бъда много благодарен. А можете ли да ми кажете нещо за другото тяло?

Не че Сам очакваше кой знае какви резултати от една торба кокали и някаква слузеста материя, за която предпочиташе да не мисли.

Доктор Уайлд се позасмя.

— Резултатът може да ви стъписа. Мога например да ви кажа, че името на този човек е било Хари Сим, и че е починал след юни 1993 година.

От учудване Сам изгуби за миг ума и дума. После се разсмя.

— Какво намерихте? Кредитна карта или шофьорска книжка?

Реакцията му явно малко я разочарова.

— По-печен от обикновено ченге — отбеляза тя с имитация на американски акцент.

— Надявам се, че е така. Та кое от двете беше?

— Кредитна карта. „Мастър кард“, издадена за периода от юни 1993 до май 1997, на името на Хари Сим. Това би трябвало да даде някаква насока на работата ви. Надявам се да сте доволен.

— Нямате представа колко съм доволен — подчерта Сам. — А ще сравните ли и неговото ДНК с това на детето?

— О, да — отвърна доктор Уайлд. — Умното дете знае кой е баща му.

— Нещо за причината за смъртта?

— Ама че сте ненаситни там, в Брадфийлд — каза тя, вече не толкова шеговито. — На този етап е невъзможно да се каже. Няма видими следи от травми по костите, така че вероятно не са били застреляни, вратовете им не са били прекършени, не са били и удряни с тъп предмет. Може да става дума за отрова или задушаване. Може и да е естествена смърт, но много се съмнявам. Подозирам, че няма да успеем да установим причината за смъртта. Ако се надявате да повдигнете обвинение в убийство срещу някого, най-добре е да се примирите, че ще разполагате само с косвени улики.

Такива думи никога не звучаха обнадеждаващо. Но Сам нямаше основание да се оплаква, като се вземе предвид колко много неща бе научил вече от доктор Уайлд. Кой би могъл да знае какво ще открие, когато започнеше да се рови в историята на живота на Хари Сим и да проучва загадъчната му смърт? Той благодари на доктор Уайлд и затвори телефона. Вече знаеше коя ще бъде следващата спирка в неговото пътуване.

Карол не обичаше някой друг да шофира колата, в която се возеше, единствено когато пътуваше към място, на което е бил открит труп. Дори ако шофьорът беше много опитен, а Кевин несъмнено беше такъв, пътят винаги й се струваше безкраен. Мислите й препускаха напред, искаше й се вече да е на местопрестъплението, да започне да преценява какво трябва да бъде извършено. Нямаше значение, че ограниченията на времето вече не засягаха жертвите. Карол не искаше да ги кара да чакат.

Кевин зави по тесен път сред голите хълмове. Завоите го принудиха да намали скоростта. Карол се озърна. Същата сутрин, когато отиваше да се срещне с Ванеса, беше минала близо до тези места. Макар да знаеше, че в тази местност са били погребвани трупове и в миналото — най-прочут беше случаят с Брейди и Хиндли, „Убийците от пустите земи“ 20 20 Между юли 1963 и октомври 1965 г. Иън Брейди и Майра Хиндли насилват и убиват пет деца на възраст между десет и седемнайсет години, а после закопават телата им в хълмистите земи около Манчестър. — Бел.прев. , никога не би могло да й мине през ума, че минава близо до мястото, където убиецът на Сет Вайнър бе решил да остави тялото му.

— Този убиец предпочита изолираните места — отбеляза тя, вкопчвайки се в дръжката над страничния прозорец, когато Кевин взе рязко поредния завой.