Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Не смятате ли, че е имал право да познава сина си?

— На този свят човек получава това, което сам си вземе. Дали имаш или нямаш право е без всякакво значение — с тази брутална максима на уста Ванеса се изправи и допълни: — Този път разговорът ни наистина е приключен. Аз нямам какво повече да ви кажа. Можете да споделите наученото с Тони, може и да не го направите. Все ми е едно — тя отвори вратата със замах. — Знаете ли, вие настина бихте могли да намерите нещо по-добро.

Докато излизаше, Карол й отвърна с усмивка:

— Знаете ли, аз почти съм склонна да ви съжаля. Нямате представа какво пропускате в този живот.

Петък беше най-хубавият ден от седмицата за Пипа Томас. Откакто намали работната си седмица в кабинета на четири дни, най-сетне успя да освободи в живота си някакво пространство и за себе си. Това беше един цял ден, през който не й се налагаше да чопли, да пробива с бормашината и да поставя пломби, за да осигурява на хората по-красиви усмивки. Цял ден, през който Хю беше на работа, децата — на училище и тя беше напълно свободна. Обичаше петъците.

Но от всичко най-много обичаше клуба „Петък сутрин“. В него влизаха пет жени — Моника, която работеше следобед и вечер в бюрото за информация на гражданите; Пам, която се грижеше за страдащата си от деменция майка и беше отделила част от ограничения си бюджет, за да си осигури свобода в петъчната сутрин; Дениз, заможна и елегантна дама, която винаги имаше уговорки за обяд — освен в петък, и Ифа, която беше администратор в театър „Брадфийлд Ройъл Тиътър“. Без значение дали валеше или грееше слънце, те се срещаха на паркинга на хотела „Щастливият час“, който се намираше високо в хълмистата пустош между Брадфийлд и Рочдейл. После, под дъжда или под лъчите на слънцето, петте пробягваха десетина мили през един от най-трудните за този спорт терени в Северна Англия. За първи път се запознаха една неделя в Гратан Парк, на маратон, който беше част от благотворителната кампания за борба с рака на гърдата. „Забавление и рак на гърдата, ама че оксиморон“, беше измърморила Дениз, докато петте напразно търсеха отключена тоалетна. В крайна сметка се охраняваха взаимно, докато клечаха в храстите, за да облекчат своите вече неиздръжливи пикочни мехури, преди да отидат да тичат. И още преди да се свечери бяха основали клуб „Петък сутрин“.

Днешният петък беше ясен, небето беше яркосиньо, а откъм североизток нахлуваше свеж, но остър вятър, чийто режещ дъх се чувстваше навсякъде из Ленинските възвишения. Пипа, облечена с лек анцуг, обгърна с ръце тялото си. Предвкусваше блаженството, което я обземаше, докато тялото й се носеше свободно напред през тази удивителна природна картина. Веднага щом потеглиха, Пипа поведе, а Дениз тичаше край нея и двете размениха набързо няколко изречения. Скоро започнаха да си пестят дъха, защото целият поеман кислород бе нужен, за да помогне на мускулите им да ги пренесат по дългия склон чак до върха на Бикърслоу.

Привела глава, Пипа чувстваше как мускулите на бедрата й се изпъват и издуват, докато краката я носеха напред. Сега нямаше време да се наслаждава на гледката. Беше се съсредоточила изцяло в усилието си да стигне до каменната грамада, служеща за пътепоказател. Оттам щяха да завият на запад, преминавайки на завет зад склона, по макадамовото шосе, което предлагаше кратък отдих от бягането по пресечена местност. Едва бяха стъпили на тесния еднопосочен път, който се прехвърляше през върха на възвишението, когато Пипа спря като закована. Дениз се блъсна силно в нея и двете едва не паднаха.

— Какво има, по дяволите? — попита Дениз.

Пипа не отговори, а само посочи подгизналия вързоп, който се търкаляше в канавката край пътя. Въпреки че на единия край на мръсните дрипи беше нахлузен найлонов чувал, нямаше съмнение, че това са човешки останки.

Петъците никога вече нямаше да бъдат същите.

Пола си наля една чаша от кафето, което някой вече беше приготвил, и седна зад бюрото си. Макар че беше едва девет и половина, а шефката беше променила часа на сутрешната оперативна за десет, всички членове на екипа вече се бяха събрали в общото помещение. За присъствието на Стейси, разбира се, можеше само да се предполага, тъй като тя си оставаше почти невидима зад стената от монитори. Но лекото потракване на клавишите и кликването на мишката свидетелстваха, че и тя е тук. Както обикновено. Пола понякога се питаше дали тя изобщо се прибира понякога у дома. Никога не беше работила с по-потаен човек от Стейси. По един или друг повод се беше озовавала в жилищата на всичките си колеги — с изключение на дома на Стейси. Не че Стейси беше недружелюбна — просто беше като същество от друга планета. Макар че напоследък Пола беше забелязвала у нея признаци на размекване по отношение на Сам. Нищо особено — само от време на време се случваше да му свари чай или кафе, и дори да сподели по собствена инициатива мнението си, ако се питаха къде е той и какво ли прави. Нещо, което тя никога не правеше по адрес на който и да било друг от колегите си.