Вал Макдърмид - Скритият пожар

Луси поклати глава.

— Сет е свястно момче. Трябва да го намерите и да го върнете у дома. Не е хубаво да е някъде навън сега. Страхувам се, че може да му се случи нещо лошо.

— Разбирам те. Няма нищо лошо в това да не криеш, че те е страх. Струва ми се, че майка ти е човек, който би те подкрепил, нали?

Луси изсумтя презрително.

— Тя работи в Би Би Си. За радиото. Разбирате ли, за разни семейни програми. Представяте ли си какъв резил? Мечтата на почтените еснафи.

— Дай й шанс — каза Пола и стана. — Знам, че не би ми повярвала, но на времето тя е била същата, каквито сте вие сега.

Луси кимна. Очите й бяха овлажнели. Сега вече изглеждаше така, сякаш би се разплакала, ако отново отвореше уста. Пола познаваше отлично сегашното й състояние. Не толкова отдавна й се беше наложило да свикне с мисълта за загубата на един от най-близките й приятели. И тя нерядко беше изпитвала чувството, че скръбта и страха ще я задушат. Извади визитна картичка и я подаде на момичето.

— Обади ми се, ако се сетиш за още нещо. Или дори ако просто искаш да си поговорим за Сет. Съгласна ли си?

Минути по-късно тя беше отново в колата, на път към офиса, за да сподели нощната вахта със Стейси. Измъчваше я ужасното съмнение, че каквото и да очакваше Луси Джейкъбсън, то нямаше да е щастлива среща с приятеля й.

Навън пееха птички. Скъсваха се да чуруликат. Едната скърцаше като колело на каруца, цвърченето на друга звучеше така, като че нещо е заседнало в гърлото й. Тони бавно изплува от дълбините на съня. Не помнеше откога не му се беше случвало да спи непробудно цяла нощ, несмущаван от сънища, далеч от всякакви тревоги. От години сънят му създаваше проблеми. Честно казано, още от момента, когато започна да се рови в главите на хора със сериозно деформирана психика.

Първоначално той просто се наслаждаваше на непознатото усещане, че е напълно отпочинал. Последва миг на дезориентация — когато отвори очи и не можа да разбере къде се намира. Не беше у дома, не беше в хотел, нито пък в стаята на дежурните лекари в „Брадфийлд Мур“… После спомените дойдоха на мястото си. Лежеше в леглото на Едмънд Артър Блайт, човекът, на когото дължеше половината от своето ДНК, в голямата спалня на внушителната едуардианска къща край парка в Устър. Малко като в приказката за Златокоска и мечките, каза си той.

Тони погледна часовника си, тръсна китка и отново погледна невярващо. Почти девет часа? Не беше възможно. Беше спал десет часа. За последен път му се беше случвало да спи толкова дълго без прекъсване през студентските години, след като бе работил до късно през нощта над някое есе. Другите студенти се веселяха, Тони учеше. Той се поизправи, облегна се на лакът и поклати глава. Ама че лудница! Алвин Амброуз трябваше да го вземе от хотела точно след половин час. Никога нямаше да успее да стигне навреме. Щеше да е по-добре да се обади на Амброуз и да промени уговорката. Имаше трийсет и три минути да измисли някакво обяснение, което нямаше да го представи като избягал от лудницата.

Тъкмо се канеше да посегне към телефона, когато той иззвъня и го тресна. Тони го придърпа от нощната масичка, притисна слушалката към ухото си и изграчи:

— Да. Ало? Ало?

— Събудих ли те?

След миг той успя да се ориентира и каза:

— Фиона. Не, напълно буден съм. Тъкмо посягах към телефона, за да се обадя. Стреснах се, това е всичко.

— Съжалявам. Казах си, че ще е добре да знаеш, че прехвърлих през моите програми всички места от списъка, който ми прати.

— Страхотно. На това му се казва бърза работа.

Фиона се позасмя.

— Все пак сме подминали времената на сметалото, Тони. В наши дни изчисленията се осъществяват доста бързо, дори на лаптоп в хотелска стая.

— Знам, знам. Влез ми все пак в положението, за мен всичко това продължава да изглежда като магия.

— Е, в този случай не се чувствам чак като магьосница. Не мисля, че резултатите са категорични, защото в случая механизмът на подбора е ориентиран не към места, на които е извършено престъпление. Изборът на места за извършване на реално престъпление се определя от достъпа до жертвата. Както знаем и двамата, някои престъпници имат много строги критерии по отношение на престъпленията си. Изнасилвачи, които харесват определен тип жени. Крадци, които обират само жилища на първия етаж…

— Дотук всичко е ясно, да — каза Тони. Знаеше, че Фиона не се опитва да го поучава, но му се искаше тя най-сетне да стигне до основното. Не му трябваше лекция, искаше само резултатите.