Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Възможно ли е да му е за първи път?

Гриша сви рамене.

— Не бих могъл да кажа. Но работата е свършена докрай, разрезите не са произволни. Открихте ли пениса и тестисите? Не бяха ли на местопрестъплението?

Карол поклати глава.

— Не.

— Значи трофеи. Така ли би се изразил твоят доктор Хил?

Карол се усмихна уморено.

— Той не е моят доктор Хил, пък и никога не бих направила глупостта да гадая какво би казал. Иска ми се и той да беше тук, за да даде скромния си принос към разговора, но този път това няма да се случи — гласът й прозвуча остро.

Гриша проточи врат и се отдръпна леко назад, сякаш искаше да избегне удар.

— Спокойно, Карол. Какво е направил, за да те разстрои толкова?

— Не го е направил той, а новият ни началник, който е на мнение, че ако държа на профайлърска експертиза, трябва да прибягвам до специалисти на служба в полицията.

Устата на Гриша доби формата на буквата О.

— А на нас тази работа не ни се нрави, нали?

Не се разбра какво възнамеряваше да отговори Карол, защото точно в този миг се почука. Добре познатите рижи къдрици на сержант Кевин Матюс се появиха в пролуката на открехнатата врата.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна — каза той и се усмихна насилено на Гриша.

— Мен ли търсиш? — попита Карол и стана.

— Да. Още един тийнейджър е обявен за изчезнал. От централата веднага се свързаха с нас.

Карол почувства внезапна тежест в стомаха си. Понякога бремето на тази професия й се струваше непосилно.

— Дълго време ли не се е прибирал?

— Родителите му мислели, че е останал да спи при приятел. Но се оказало, че не е така.

„Достатъчно дълго“, каза си Карол. „Повече от достатъчно“.

Джулия Вайнър седеше на самия ръб на голямо кресло, сякаш всеки миг щеше да скочи, и непрестанно кършеше пръсти в скута си. Гъстата й, тъмна коса, прошарена от сиви нишки, беше прибрана назад, разкривайки фините очертания на лицето й и маслиненомургавата кожа, белязана леко със ситни бръчици. Очите й бяха тъмни и проницателни — напомняха на очите на дребна птица, привикнала към сумрака в крайпътните храсталаци, бояща се от ярката светлина. Беше облечена в разкроена пола и тъмночервен пуловер от фина вълна. Кейти Антоан седеше на страничната облегалка на креслото. Едната й ръка лежеше на рамото на Джулия, другата беше пъхната в джоба на джинсите. Карол бе забелязала, че е свита в юмрук, който се очертаваше ясно под плата. Мръщеше се яростно като човек, който се страхува, но не си позволява да го признае пред себе си. Светлокафявата й кожа беше малко по-тъмна от прилива на кръв към скулите, устните й бяха здраво стиснати.

— Какво искате да знаете? С какво можем да ви помогнем, за да откриете Сет? — попита Джулия. Гласът й звучеше напрегнато.

— Налага се да бъдете напълно откровени с нас — отвърна Карол. — Понякога родителите не ни разказват всичко докрай, когато децата им изчезнат. Или не искат да вкарат детето си в неприятности, или не искат да признаят, че е имало семеен скандал, въпреки че това се случва във всяко семейство. Но наистина, най-доброто, което можете да направите за Сет сега, е да не премълчавате нищо.

— Нямаме какво да крием — поради потисканата тревога гласът на Кейти прозвуча сухо и рязко. — Ще ви кажем всичко, от което се интересувате.

Карол погледна към Кевин, който вече беше извадил бележника и химикалката си.

— Благодаря ви. Първото, от което се нуждаем, е скорошна снимка на Сет.

Кейти скочи на крака.

— Имам няколко, която направих миналия уикенд. На лаптопа ми са, почакайте, сега ще го донеса — тя излезе забързано от стаята. Джулия я проследи с поглед и тъй като за момент забрави да се контролира, на лицето й се изписа мъка. Но се овладя бързо, преди да се обърне отново към Карол.

— Какво искате да знаете? — повтори тя.

— Кога видяхте Сет за последен път?

— Вчера сутринта, когато тръгвах на работа. Закусихме заедно. Сет ме помоли да му помогна за някакво домашно по история. Разбирате ли, аз съм завършила история и той си въобразява, че знам всичко за всичко, което се е случило преди средата на миналата седмица. — Тя завърши думите си със слаб, задъхан опит да наподоби смях. — После тръгнах на работа.

— Къде работите? — попита Карол.

— Аз съм началник на образователния отдел в общината.

Това обясняваше донякъде как двете са могли да си позволят обширната къща в американски стил с градина на ъгъла на две улици в онази част на квартала Харистаун, която бе известна като Де Вил. През трийсетте години тук се бяха издигали просторните цехове на заводите „Де Вил“, изработвали двигатели за самолети, камиони и състезателни коли. През осемдесетте години, когато последният Де Вил преценил накъде духа вятърът и пренесъл бизнеса в Южна Корея, той продал земята на местен строителен предприемач, чиято дъщеря току-що се била омъжила за архитект, влюбен във Франк Лойд Райт и американския Югозапад. В резултат тук се беше появил комплекс от четиридесет къщи с градини, който незабавно се превърна в хит, възхваляван в световноизвестни специализирани списания. Никой не беше склонен да повярва, но действително хората, които си бяха купили къщите още преди началото на строителството, само въз основа на проектите, скоро установиха, че са се сдобили с жилище в един от най-търсените квартали в Северна Англия.