Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Знам — Карол говореше меко, гласът й едва се чуваше поради шума в ресторанта. — Но съм убедена, че ще си вършиш и работата по-добре, ако осъзнаеш, че имаш нужда да се примириш с миналото си.

— Може би — Тони отпи малко бира и се покашля. — Може и да си права — той успя да се усмихне едва забележимо. — Няма да се откажеш, нали?

Тя поклати глава.

— Как бих могла? Не ми е приятно да гледам как страдаш, защото отказваш да приемеш някои неща.

Тони се засмя.

— Извинявай, но като че ли все пак тук аз съм психологът.

Карол върна чинията му на мястото й.

— А пък аз уча бързо. Сега си изяж вечерята и ми позволи да ти разкажа какво съм успяла да открия.

— Печелиш — каза той покорно и посегна към вилицата си.

— Не твърдя, че това, което знам, може да състави цялостна картина — поде Карол. — Но все пак е някакво начало. Първата добра новина е, че той няма досие в полицията. Не е регистрирано дори да е нарушавал правилника за движение — с изключение на един-два случая през 2002 година, когато е карал с превишена скорост. Вероятно се дължи на факта, че точно тогава на най-близкия главен път до къщата му са били инсталирани контролни камери на пътна полиция.

— После се е научил да внимава — Тони започна да се храни бавно, хапка по хапка.

— Втората добра новина — искам да кажа, това вероятно е било добре за него, не и за хората около него — е, че смъртта му е настъпила много бързо. Не е бил измъчван от хронични и тежки заболявания, не е имало дълъг и мъчителен период на старческо оглупяване. Починал е от масивен инфаркт. Бил на някакво събиране на собственици на лодки като неговата и паднал на кея, докато отивал към лодката си. Когато линейката пристигнала, вече си бил отишъл.

Тони започна да си представя как се е случило. Внезапната, сковаваща, остра болка. Усещането, че губиш контрол над тялото си. Мъчителното съзнание, че това е краят. Връхлитащият мрак. Ужасяващата самота, отсъствието на хората, които е обичал. Нямал е възможност да се сбогува. Нямал е възможност да поиска прошка.

— Имал ли е представа, че съществува възможност да получи инфаркт?

— Вероятно не. Поставена му е била диагноза „исхемична болест на сърцето“, но това очевидно не се отразило на начина му на живот. Играел голф, обикалял каналите с лодката си, и продължавал да ходи на работа. Изпушвал по една пура вечер, всеки ден изпивал почти цяла бутилка червено вино, няколко пъти седмично посещавал с удоволствие скъпи ресторанти. Общо взето, човек не се държи така, ако си е поставил за цел да живее дълго и да не боледува.

Тони поклати глава.

— От къде успя да научиш всичко това?

— Нали съм инспектор от криминалната полиция. Обадих се в отдела, където работи следователят, установил причината за смъртта.

— И оттам ти разказаха всичко това? Не се ли поинтересуваха защо държиш да знаеш? — Тони знаеше, че няма защо да се чуди на доказателствата, че държавата не гарантира на гражданите неприкосновеност на личното пространство, но все още имаше случаи, когато се удивляваше на лекотата, с която можеше да се добереш до предполагаемо поверителна информация.

— Всеки би могъл да се поинтересува — додаде той.

— Да, следователят ми зададе този въпрос. Успокоих го, че не сме намерили нищо нередно около смъртта на Едмънд Блайт, казах просто, че проверяваме дали човек от нашия район не се е опитал да се представя като него. При това положение съвсем естествено бих имала нужда от някои подробности — тя се ухили доволно и изяде една лъжица яхния от леща.

— Много си изобретателна. Никога не бих се сетил за нещо такова.

Карол повдигна вежди.

— И това го казваш ти? Знам как по време на разпит мислите ти се движат по траектория, по-усукана от тирбушон. Аз самата никога не бих се сетила за някои от нещата, които за теб са втора природа, особено когато се опитваш да проникнеш в нечие съзнание.

Той сведе глава в знак на съгласие с думите й.

— Така е. Е, благодаря за всичко това. Права си, оказва се, че не е чак толкова страшно да го знам.

— Има и още. Готов ли си да го изслушаш?

Той почувства отново как застава нащрек, как стомахът му се свива.

— Не съм сигурен.

— Струва ми се, че нищо от това, което успях да науча, не би могло да ти създаде някакъв проблем — каза внимателно Карол. — Не бих настоявала толкова да ти го разкажа, ако мислех, че може да те разстрои по някакъв начин.

Той се озърна в претъпкания ресторант. Ако можеше да се съди по лицата на хората, насядали около масите, тук бяха представени всички аспекти на човешкия живот. Любов, бизнес, разногласия, приятелство, радост, тъга, семейни връзки, първи срещи. Всеки човек в тази зала разполагаше с потенциал за осъществяване на някое от тези междуличностни отношения. От какво толкова се боеше той? Нима нещо, свързано с един покойник, който не е знаел нищо за самия него, докато е бил жив, би могло да го засегне по някакъв начин? Обърна се отново към Карол, която като че ли не бе откъсвала поглед от лицето му. Каза си, че появата й в живота му е голям късмет — въпреки че упорството й понякога го вбесяваше.