Вал Макдърмид - Скритият пожар

Тони й се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици. Беше доволен, че вечерта започва толкова добре. Имаше предчувствието, че нещата може да не продължат да се развиват все така гладко.

Поднесоха им блюдо със зеленчуци и панирани късчета риба, и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Възцари се почтително мълчание и те се заеха с вечерята. Най-сетне Тони въздъхна доволно и каза:

— Нямах представа, че съм бил толкова гладен.

— Ти винаги казваш така — Карол говореше неясно, защото устата й беше пълна с последната хапка хрупкава панирана риба и крехък карфиол.

— Защото винаги истината е такава — отвърна Тони. — Е, аз пък съм доволен, защото Джеймс Блейк може и да не желае да работи с мен, но други явно се нуждаят от услугите ми. Днес ми се обадиха с молба да дам консултация във връзка с едно убийство, така че очевидно все още съм търсен.

— Това е чудесно? Познавам ли човека, който ти се обади? — задоволството на Карол изглеждаше искрено. Тони обаче не беше уверен, че доброто й настроение ще се задържи.

— Стюарт Патърсън, инспектор от криминалната полиция.

Карол се смръщи и поклати глава.

— Името не ми говори нищо.

— От Уест Мърсия.

По лицето й се изписа изненада, после чертите й застинаха.

— Уест Мърсия? Заминаваш за Устър? — той долови очакваното обвинение в тона й.

— Там имат нужда от мен, Карол. Не съм търсил тази работа. Тя ме намери — не му се искаше да създаде впечатление, че се оправдава, но знаеше, че точно така изглежда.

— Не си бил длъжен да се съгласиш.

Тони вдигна ръце във въздуха.

— Никога не съм длъжен да приема. И винаги се налага да го направя. Знаеш това много добре. Току-що вече го казах — ние сме единствените, които се застъпват за правата на мъртвите.

Карол сведе глава.

— Съжалявам. Прав си. Просто ми се стори… и аз не знам. Когато се опитах да поговоря с теб за баща ти, ти едва не ми откъсна главата. Настояваше, че не искаш да имаш нищо общо с тази история. А сега се възползваш от първата отворила се възможност, за да заминеш за града, където той е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Ще вървиш по улиците, по които е вървял и той, ще виждаш сградите, които е виждал той, вероятно ще влизаш в кръчми, чиито посетители го познават.

— Не мога да променя това, Карол. Нали не аз съм отишъл в Устър да убия и обезобразя едно четиринайсетгодишно момиче с надеждата, че полицията на Уест Мърсия ще ме повика да съставя профил на престъпника? Това е работата, която умея да върша най-добре, благодарение на нея чувствам, че живея. Наистина ме бива в това отношение и съм в състояние да помогна — той замълча, защото се появи сервитьорът и двамата си поръчаха основните ястия.

Когато отново останаха насаме, тя поде:

— И ще продължаваш ли да се преструваш, че нищо не те свързва с този град, когато се озовеш там?

— Това не би било преструвка. Наистина нищо не ме свързва с Устър.

Карол се изсмя сухо, докато трупаше пиле „карани“ върху парче хляб „нан“.

— Да, разбира се, като изключим това, че притежаваш къща в Устър и жилищна лодка, която също се намира там.

— Това не е връзка, а случайност.

Тя го загледа продължително, в очите й се четяха нежност и съчувствие.

— Няма да устоиш, Тони. Ако се опиташ, това винаги ще те гризе отвътре.

— Доста мелодраматична реплика за човек като теб — отвърна той, опитвайки се да отклони загрижеността й. — Къде е прагматичната личност на главен инспектор от криминалната полиция?

— Опитва се да те накара поне веднъж да погледнеш открито към собствените си нужди. През целия си живот си се опитвал да поправиш стореното зло. Правиш го за пациентите си, правиш го, когато съставяш за нас психологически профили на престъпници. Правиш го за хора, на които държиш, за хора като Пола например — и за мен самата. Единственото, което искам от теб, е този път да проявиш егоизъм и да направиш същото за себе си — тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата. — Познаваме се отдавна, много отдавна, Тони. Всеки от нас знае доста за начина, по който е била наранена психиката на другия. Винаги, когато си откривал възможности да ми помогнеш, си се възползвал от тях. Защо не искаш да ми позволиш да направя същото за теб?

В гърлото му заседна гореща буца, като че ли беше лапнал някоя от лютите чушки, без да я сдъвче. Той поклати глава, побутна чинията си настрани и каза с усилие:

— Единственото, което искам, е да върша работата си.