Вал Макдърмид - Скритият пожар

Реши да напише набързо един мейл и после да вземе душ. Като че ли бяха изминали два дни, откакто се къпа за последен път, и беше започнал да чувства сърбежи по местата, на които човек, залепнал за стола пред компютъра, неминуемо се изпотява.

Когато се върна на мястото си, вече с чисти боксерки и тениска, отговорът го очакваше. Каза си, че на Уорън винаги може да се разчита. Не само че беше един от най-талантливите в занаята, но не беше и стиснат. Благодарение на Уорън Гари разполагаше с голяма част от софтуера, който му даваше свободен достъп до личната информация на хората.

„Радвам се, че се обади, Гари. Не мога да мръдна от Малта, тук съм във връзка с инсталацията на някакви охранителни системи, но ми се струва, че разполагаме с нещо, което ще ти свърши работа. Мога да ти го осигуря на прилична цена. Нарича се Ravel и можеш да го свалиш от сайта на «Ди Пи Ес». Ползвай код TR61UPK, за да влезеш в системата, ще дръпнем сумата от картата ти в края на месеца както обикновено.

Вярно е това, което пишеш, има нещо по-ново и лъскаво, предлагано от SCHEN, но то ще ти излезе около три пъти по-скъпо от Ravel. Знам, че в Брадфийлдската полиция го тестват, значи може и от Уест Мърсия да ти го уредят, когато започне да функционира.

Успех с търсенето!“

Загледан в екрана, Гари вдигна победоносно палец, обзет от облекчение, че ще съумее да представи нещо на Патърсън. Уорън беше свършил работа. Но колкото и добре осведомен да беше той, явно имаше доста наивни и оптимистични представи за тясното сътрудничество между отделните подразделения на полицията. Каквато и да бе сделката между полицията в Брадфийлд и SCHEN, Гари бе наясно, че полицията на Уест Мърсия няма да успее да се включи в нея. Всеизвестно бе, че SCHEN бдят изключително зорко над много скъпите си продукти. Гари ги познаваше от години. Знаеше дори ника на човека, който стоеше зад фирмата — Hexadex. Но така и не бе успял да се добере до него. Единственото, което му беше известно, бе, че този човек е успял да развие някакъв фантастичен аналитичен софтуер, и че има някакво споразумение с ченгетата от Брадфийлд, защото все те тестваха всички разработки, свързани с борба с престъпността и предлагани от SCHEN.

Гари въздъхна. Той беше лишен от онази творческа енергия, благодарение на която SCHEN печелеха луди пари, а и Уорън бе успял да натрупа немалко. Но поне разполагаше с определен брой постоянни клиенти, които не бяха в състояние да преценят, че той не е един от най-добрите в занаята. А благодарение на приятели като Уорън Гари можеше да се надява, че никога няма и да узнаят.

Даниъл Морисън седеше отпуснато пред компютъра си. Сините му очи гледаха мрачно, ъгълчетата на широката му уста с пълни устни се бяха смъкнали надолу в кисела гримаса. Животът му беше такава шибана скука! Родителите му бяха същински динозаври! Баща му се държеше така, като че ли живееха в каменната ера, когато не е имало какво друго да се прави, освен да се ходи на футболни мачове и да се слушат плочи. Плочи, за бога! Добре де, ретро-винилът понякога беше готин, но не и нещата, които баща му въртеше на грамофона си. А пък как говореше за момичета… Даниъл подбели иронично очи и отпусна глава. Като че ли бяха някакви невинни куклички. Питаше се дали баща му има дори най-смътна представа какво правят момичетата през двайсет и първи век. Ако разбереше, щеше да му се изпържи тъпият мозък.

Даниъл беше готов да се обзаложи, че всяко от момичетата, с които общуваше, знаеше за секса повече, отколкото смотаният му баща изобщо би могъл да си представи. Не знаеше дали да се смее или да плаче, когато баща му се опитваше да разговаря с него за „уважение“ и „чувство за отговорност“ към момичетата. Е, може и да не беше го направил все още, но беше стигал почти дотам и разполагаше с пълен набор ароматизирани и разноцветни презервативи в очакване на подходящия момент. Нямаше намерение да му натресат някакво ревящо хлапе — не, благодаря. Божичко! Беше се опитвал да обясни на баща си, че знае какво върши, но старецът като че ли не чуваше какво му се говори. Продължаваше да не го пуска да ходи по клубове и концерти с приятели. Казваше, че можело, само ако отидат заедно. Как ли пък нямаше да отиде на такова място, помъкнал със себе си загубения си баща. Да бе, ей сега.

Обикновено майка му разрешаваше да върши почти всичко, което пожелаеше. Но напоследък и тя се беше превърнала в клонирано копие на баща му. Непрекъснато му говореше за домашни, че трябвало да работи по-съсредоточено и всякакви такива простотии. Даниъл никога не бе обръщал никакво внимание на домашните. Знаеше, че е достатъчно умен, за да се справи без усилия. Макар вече да не беше толкова лесно да се ориентира в някои предмети, които бе избрал за предстоящите изпити, все още се справяше по-добре от повечето си съученици, при това, без да му се налага да работи толкова усилено като тях.