Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Шефът смята психологическото профилиране за шарлатанство — плътният глас на Амброуз прозвуча като далечен тътен.

— А ти? Какво мислиш ти?

Амброуз се усмихна.

— Когато аз стана шеф, ще имам право на мнение. Сега просто няма смисъл.

Детектив Пател беше разочарована.

— Би могъл поне да се обадиш в Брадфийлд и да поговориш със Сам Еванс. Да видиш какво ще ти каже той.

Амброуз се загледа в отрупаното си с документи бюро. Сви големите си ръце така, че те заприличаха на големи раковини, положени върху купчините хартия. Не обичаше да действа зад гърба на Патърсън, но понякога се налагаше да се използва задният вход. Той въздъхна и взе една химикалка.

— Е, как се казва този профайлър?

Когато влезе в общото помещение на екипа, Карол бе завладяна от смесени чувства при вида на подчинените си, вече насядали около масата за съвещания, готови за сутрешната оперативна. Гордееше се с тях, съзнавайки, че са готови да дадат всичко от себе си в опита да осигурят бъдещето си, но изпитваше и горчивина, породена от съзнанието, че опитът им е обречен на неуспех.

— Какво става тук? — попита тя, насочвайки се към кафе машината. — Да не би да са преместили часовниците с един час напред, а аз да не съм разбрала?

— Нали знаеш, шефе, обичаме да те държим в напрежение — каза Пола, която поднасяше на колегите си кутия с бисквити.

Карол седна и духна лекичко в чашата с горещо кафе.

— Точно от това се нуждая — не беше ясно дали има предвид кафето или държането в напрежение. — Е, да не би да има нещо в нощните отчети?

— Да — каза Кевин, точно в момента, когато Сам казваше:

— Не.

— Е, кое от двете е?

Сам изсумтя.

— Отлично знаете, че ако детето беше цветнокожо и живееше с неомъжената си майка в общинско жилище, съобщението едва ли изобщо щеше да фигурира в отчетите.

— Но то не е и съобщението е факт — възрази Кевин.

— Поддаваме се на паниката, обзела семейството, защото са бели и заможни — каза презрително Сам. — Момчето е с някое момиче, или просто му е дошло до гуша от мама и тате и е решило да се упъти към светлините на големия град.

Карол погледна учудено Сам. Той беше най-откровено амбициозният член на екипа й, и обикновено хукваше първи по всяка следа, която имаше потенциала да добави червени точки в професионалното му досие и да му осигури по-добри позиции. Да го чуеш да развива теории, явно свързани с класовата политика, беше все едно да пуснеш „Биг Брадър“ и да чуеш обитателите на къщата да обсъждат Айнщайновата теория на относителността.

— Съществува ли възможност някой да ми обясни за какво говорите изобщо? — попита тя меко.

Кевин погледна няколкото листа, които беше поставил пред себе си.

— Съобщението е от Северния участък. Даниъл Морисън. Четиринайсетгодишен. Родителите му съобщават вчера сутринта, че е изчезнал. Не се прибрал цяла нощ, те изпаднали в ужас, но все пак предположили, че иска да демонстрира независимост. Обадили се на всичките му приятели, но не могли да научат от тях нищо, и затова предполагат, че е при някой, за когото не са чували. Може би приятелка, за която не е споделил нищо.

— Предположението е логично — каза Карол. — Поне съдейки по това, което знам за момчетата на тази възраст.

— Именно. Те се надявали да се свържат с него днес, когато отиде на училище. Но той не се появил и там. Тогава родителите му решили да ни се обадят.

— Предполагам, че и оттогава няма никакви новини? И че затова онези от Северния участък ни го препращат?

Карол протегна ръка и Кевин й подаде разпечатката.

— Не, никакви. Не отговаря на мобилния си телефон, не отговаря на съобщения по електронната поща, профилът му в РигМароул не е активен. Според майка му той би допуснал такава изолация единствено ако е отвлечен или мъртъв.

— Или пък не иска мама и тате да го открият при някое готино гадже — каза намръщен Сам и стисна упорито устни.

— Не знам — поде замислено Кевин. — Момчетата на тази възраст обичат да се фукат със завоеванията си. Трудно ми е да повярвам, че би устоял да не сподели с приятели намеренията си. А в наши дни това означава общуване по РигМароул.

— Така мисля и аз — каза Карол. — Предлагам Стейси да провери дали телефонът му е включен, и ако е включен, дали ще успеем да го локализираме.

Сам се извърна малко встрани от масата и кръстоса крака.

— Не мога да повярвам. Някакво свръхпривилегировано бяло момче решава да избяга от вкъщи, и ние се претрепваме да го открием. Чак толкова отчаяно ли ни се иска да подчертаем нашата незаменимост?