Вал Макдърмид - Скритият пожар

От другата страна на уравнението стоеше фактът, че те винаги бяха изслушвали въпросите му и бяха се старали да му дадат исканите отговори — на всички въпроси, от „Защо небето е синьо?“ до „За какво се сражават в Газа?“. Никога не се опитваха да го залъгват. Понякога учителите му намираха това за странно, понякога то ставаше причина и съучениците му да го гледат опулено, но той знаеше какво ли не просто защото беше решил да пита, а пък на Джулия и Кейти не би им минало през ум да не му отговорят. Сет предполагаше, че това има нещо общо с твърдото им решение да бъдат напълно честни с него, когато му обясняват как така има две майки.

Още много отдавна, той не помнеше кога, беше започнал да осъзнава, че е доста странно да имаш две майки, в сравнение с по-традиционните случаи — майка и баща или майка и втори баща, или самотна майка и куп баби и дядовци, чичовци и детегледачки. Първоначално всеки приема собственото си семейство за нормално, защото няма с какво да го сравнява. Но когато тръгна на училище, Сет вече знаеше, че неговото семейство е по-различно. И то не само заради цвета на кожата на Кейти. Странно или не, но това почти не правеше впечатление на другите деца. Той помнеше как веднъж Джулия беше дошла да го вземе от училище по време на първия срок. Обикновено идваше да го прибере Кейти, защото тя се занимаваше с дизайн на уебсайтове и работеше у дома, но този път имаше някаква среща в града, затова Джулия си беше тръгнала по-рано от работа и дойде да го вземе. Тя тъкмо му помагаше да си обуе гумените ботуши, когато Бен Роджърс попита:

— А вие коя сте?

Ема Уайт, която живееше на тяхната улица, бе казала:

— Това е майката на Сет.

Бен се беше намръщил.

— Не, не е. Познавам майката на Сет, не е тя — бе казал той.

— Това е другата майка на Сет — бе настояла Ема.

Бен беше приел съвсем невъзмутимо обяснението й и бе преминал към някаква следваща тема на разговор. Нещата си останаха така — темата не привличаше внимание, явно децата я приемаха като естествена част от заобикалящия ги свят — докато Сет не стана на девет-десет години, когато страстта му към футбола го свърза по-тясно с деца, които не бяха израснали със съзнанието, че да имаш две майки е просто един по-различен аспект на семейния живот.

Едно-две от по-големите момчета се опитаха да използват необичайното семейство, в което растеше Сет, като средство да придобият надмощие над него. Но скоро установиха, че не са избрали подходяща мишена. Той сякаш се движеше, защитен от някаква непроницаема капсула. Оскърбленията отклоняваше с учудена добронамереност. А повечето момчета го харесваха прекалено много, за да допуснат физическо насилие над него. Стъписани от неговата самоувереност, побойниците се отказаха от него и започнаха да си търсят по-лесни жертви. Но дори тогава Сет успя да попречи на намеренията им. Той съумяваше да уведоми овластените, когато се случваше нещо нередно, но по такъв начин, че никой не го обвиняваше в доносничество. Явно беше добър приятел, а пък нямаше никакъв смисъл да го избираш за свой враг.

И така той навлезе без проблеми в пубертета — дружелюбен, харесван от всички и откровен. Като че ли единствената му слабост беше постоянната му тревога да не се провали. Джулия и Кейти чакаха със затаен дъх логичната поява на някоя неприятна изненада. Те като че ли я чакаха от деня, когато Джулия се подложи на оплождане „инвитро“. Около тях имаше достатъчно мрачни пророци, които ги обсипваха с предупреждения. Но Сет се оказа кротко, лесно за гледане бебе. Имаше колики веднъж — един-единствен път. Престана да се буди през нощта, когато беше едва на месец и половина, колкото и невероятно да звучи. Успя да подмине почти всички детски болести, с изключение на някоя и друга настинка. Така и не се превърна в дете кошмарче, донякъде и защото още първия път, когато се опита да се държи така на обществено място, Кейти просто си тръгна и го остави да стои насред супермаркета, зачервен от рев. Тя го следеше иззад щанда с корнфлейкс и мюсли, но тогава той не знаеше това. Ужасът, че може да бъде изоставен, се оказа достатъчно силно лекарство против капризничене. Понякога хленчеше и врънкаше като всички деца, но нито Кейти, нито Джулия реагираха по желания начин, затова той се отказа и от това.

Сет имаше една отлика, която го предпазваше от опасността да бъде прекалено добър, за да е истински — дърдореше непрекъснато, най-често от момента, когато отвореше очи, до вечерта, когато си легнеше и отново ги затвореше. Той дотолкова се интересуваше от всичко, свързано със света и собственото си място в него, че не разбираше как някой не би искал да получи най-подробно описание на всяко негово действие и мисъл, удивително подробни преразкази на последния филм, който бе гледал, при това колкото по-тъп беше сценарият, толкова по-ентусиазирано го разказваше. Случваше се понякога да забележи, че слушателите му поглеждат отчаяно към тавана или се взират в него изцъклено с явното желание най-сетне да стигне до поантата на разказа си. Но той оставаше непоколебим. Продължаваше с повествованието до горчивия край, дори когато Кейти отпускаше с жалостиво пъшкане глава на кухненската маса.