Вал Макдърмид - Скритият пожар

Тони повдигна вежди и изду устни. Къщата му изглеждаше направо огромна за мъж, който е живеел сам. Може би е обичал да кани много гости. Или пък просто му е било приятно да демонстрира това, което е постигнал. Беше очевидно, че Едмънд Артър Блайт не е бил принуден да се ограничава в нещо.

Тони осъзна, че след тази продажба същото щеше да може да се каже и за него. В банковата му сметка вече бяха постъпили 50 000 паунда от наследството, но това беше само малка част от сумата, която щеше да му донесе продажбата на къщата. Никога не беше предполагал, че ще има на разположение такива средства, затова и никога не се беше опитвал да си представи какво би правил с тях. Той нямаше скъпи предпочитания. Не колекционираше произведения на изкуството, не караше бързи коли, не носеше скъпи костюми. Дори когато беше в най-добра форма, не го биваше да ходи на почивка в чужбина и нямаше никаква слабост към екзотични дестинации, където обикновено беше прекалено горещо, канализацията беше съмнителна, и се налагаше да забиват игли в ръцете и задника ти, преди да се качиш на самолета, за да отпътуваш натам. По някакво стечение на обстоятелствата му плащаха, за да върши това, което му доставяше най-голямо удоволствие — а именно, да лекува пациентите си и да съставя психологически профили на хора с болна психика. Но скоро той щеше да бъде богат човек, без значение дали това му се нравеше или не.

— Винаги мога да раздам парите — каза той на глас. Имаше предостатъчно благотворителни организации, които биха направили нещо полезно, ако получеха изневиделица такава внушителна сума. Само че тази идея не му се стори толкова привлекателна, колкото бе предполагал първоначално. Очевидно Синди Лопър беше права, когато казваше в песента си, че парите променят всичко. Раздразнен, Тони насочи вниманието си отново към екрана.

Имаше още снимки — достатъчно беше да кликне с мишката и можеше да ги разгледа. Пръстът му се въртеше колебливо над бутона. Беше решил съвсем съзнателно да не разглежда жилището на човека, комуто дължеше половината от генетичното си наследство. Не му се искаше да открие следи от един щастлив и пълноценен живот, да установи, че собственикът на къщата е бил уравновесен и обичан, да разбере, че е бил пренебрегнат от човек, който е можел да превърне изпълнената със страдания безплодна пустиня на детството му в нещо сходно с нормален начин на живот. Натъкнеше ли се на такава истина, тя само би породила у него горчивина и гняв. Израстването като син на Ванеса му беше осигурило пряк път към окаяно състояние на духа. Майка му, както и баба му, която бе поела по-голямата част от ежедневните ангажименти по отглеждането му, съумяха да го убедят, че е напълно безполезен и ненужен, че носи у себе си зародиша на грях и неморалност, и че може да се превърне единствено в някакво жалко подобие на мъж. Впоследствие, когато стана психолог по професия, той научи, че преживяванията му през детските години са идеална почва за развитието именно на такива хора, за чието издирване спомагаше, съставяйки психологическите им профили. Той приличаше на тях повече, отколкото някой би могъл да предположи — дори Карол не беше съвсем наясно с това. Тези хора преследваха жертвите си, а той преследваше тях. Те съставяха профили на жертвите си, а той съставяше техните профили. Според него нуждата, която ги движеше, беше една и съща.

Нуждите му биха били съвсем различни, ако Блайт беше приел да бъде част от живота му. Тони не искаше да обмисля какво би означавало това за него. Затова и бе уговорил всичко по телефона и електронната поща и бе помолил адвоката на Блайт да прати ключовете направо в агенцията за недвижими имоти. Адвокатът бе приел нарежданията му, сякаш това беше нещо нормално, но Тони знаеше, че не е така. Разбираше отлично, че се опитва да изгради стена между себе си и човека, който не бе проявил желание да бъде негов баща. Нямаше никакво основание да излага на риск крехкото си душевно равновесие заради човек, който бе намерил сили да признае бащинството си едва след собствената си смърт.

Но някъде в главата му продължаваше да се обажда настоятелно един глас, който му казваше, че ще настане време, когато ще съжалява, че е съхранил тази дистанция.

— И така да е — каза той на глас. — Но сега не мога да го направя.

За миг се запита дали да не задържи продажбата, така че да има на разположение дома на Блайт в оригиналното му състояние, за да може да го разгледа, когато прецени, че е готов за такова преживяване. Отхвърли идеята още преди тя да се беше оформила напълно. Възможно бе никога да не успее да събере сили за такова нещо, пък и имаше нещо неморално в това да оставяш къщи да пустеят, когато толкова хора се нуждаеха от жилища.