Вал Макдърмид - Скритият пожар

Известно време изглеждаше така, сякаш тя никога няма да успее да се измъкне от погълналата я бездна. А това, че все пак успя, според Тони не се дължеше на неговите усилия, а на нейната привързаност към професията й. Тони се съмняваше, че Блейк разполага с някаква реална информация за общото им минало, но клюкарите явно го бяха снабдили с достатъчно материал, който да използва срещу Карол. Фактът, че такова нещо бе възможно, будеше у него ненавист.

— Тъпо копеле — каза Тони. — Би трябвало да изгражда у хората привързаност към себе си, а не да отблъсква такива като теб. — Той се усмихна леко. — Не че има кой знае колко хора като теб.

Тя се поразмърда на мястото си. Тони предположи, че вероятно в този момент съжалява, че не пуши, за да се прикрие зад някакво занимание.

— Може би е време да обмисля изнасянето си от тук. Искам да кажа, нали се бяхме разбрали, че това е само временно решение, докато реша дали наистина искам да се върна окончателно в Брадфийлд. — Тя повдигна леко едното си рамо. — Докато взема решение дали все още искам да бъда ченге.

— Доколкото виждам, си взела решение и по двата въпроса — каза той, опитвайки се да прикрие тъгата, която събуди у него предложението й. — Разбирам защо би искала да си намериш място, което да бъде твое. Да разполагаш с малко повече пространство. Но не си внушавай, че се налага да напуснеш заради мен. — Усмивката му излезе малко крива. — Почти свикнах с мисълта, че наоколо винаги има някой, от когото мога да взема мляко назаем.

Карол се усмихна измъчено.

— За теб аз съм само това, нали? Човек, от който можеш да си поискаш мляко посред нощ?

Настана дълго мълчание. После Тони отвърна:

— Понякога ми се иска нещата да бяха толкова прости — и заради мен самия, и заради теб. — Той въздъхна. — Наистина не искам да се изнасяш, Карол. Особено сега, след като вече няма да работим заедно. Ако живеем на различни места, вече почти няма да можем да се виждаме. Не ме бива да поддържам контакти с хората, а и твоето работно време е просто безумно. — Той се изправи. — Е, какво ще кажеш за една чаша вино?

Гари Харкъп облиза мазнината от пръстите си, а после избърса ръце в джинсите си. Пицата беше изстинала още преди три часа, но той не беше забелязал. Ядеше по навик, ядеше, когато имаше нужда да прекъсне за малко работата си и да помисли, ядеше просто защото имаше около себе си храна. Изобщо не можеше да става дума за наслада от храната. Харесваше му да живее в свят, в който храната му се доставяше у дома, двайсет и четири часа в денонощие, без разлика дали денят бе работен или почивен, и за целта дори не му се налагаше да вдигне телефона. Едно кликване с мишката му осигуряваше китайска, индийска, тайландска храна или пица. Имаше дни, в които напускаше мястото си пред компютъра само за да получи доставената храна или да отиде до тоалетната.

За средите, в които се движеше, животът на Гари съвсем не беше необичаен. Ежедневието на повечето хора, които познаваше, беше някаква вариация на неговото собствено. От време на време им се налагаше да излязат, примижавайки, на дневна светлина, за някоя среща с клиент очи в очи, но те избягваха такива неща, ако им беше възможно. Ако хората като тях бяха отделен вид, вероятно биха изчезнали от лицето на земята само след две поколения.

Гари обичаше своите машини. Обичаше да се движи във виртуалния свят, да се скита из времето и пространството, без изобщо да му се налага да напуска малкия си, вмирисан апартамент, уютен като майчина утроба. Изпитваше дълбоко удовлетворение, когато успяваше да реши проблемите на клиентите си, но познаваше и горчивото разочарование на някой и друг провал.

Да вземем например тази работа за полицията на Уест Мърсия. Голяма част от това, което искаха от него, беше просто въпрос на продължителни изчисления. Например откриването на местонахождението на някой компютър. За тази цел трябваше просто да въведеш информацията и да оставиш софтуера да си свърши работата. И петгодишно дете би се справило.

Но да се ровиш из разпилените останки от изтрити файлове беше нещо различно. Да измъкваш отделни фрагменти, да преценяваш кой откъде е, да ги сглобяваш като части на разпилян пъзел — това вече беше сериозна работа. Още след първия повърхностен оглед той беше принуден да признае, че софтуерът, с който разполагаше, няма да се справи с такава задача. Имаше нужда от нещо по-добро — и знаеше точно къде може да го намери. През годините, докато работеше в тази зона на здрача, Гари беше изградил мрежа от необходими контакти и съюзници. Повечето от тях не би разпознал, ако ги срещнеше лице в лице, познаваше ги по никове, във виртуалната им идентичност. За това, от което се нуждаеше днес, му беше необходим Уорън Дейви. Уорън, човекът, който почти винаги беше в състояние да осигури необходимото. Ако ставаше дума за повелители на виртуалната вселена, Уорън беше един от първите сред тях. С Гари се познаваха от много отдавна, още от зората на интернет, когато единственият начин за контакт между тийнейджъри като тях бяха форумите, населени от хакери, откачалки и компютърни ентусиасти. Гари беше убеден, че тъкмо Уорън е човекът, който му трябва.