Вал Макдърмид - Скритият пожар

Когато Амброуз стигна до прага, Патърсън вече влизаше. Човекът, който държеше вратата отворена, при други обстоятелства би могъл да мине за красив. В тъмната му, гъста коса се виждаха сребърни нишки. Имаше правилни черти, външните ъгли на сините му очи бяха леко смъкнати надолу — нещо, което жените намират за очарователно. Но точно днес Пол Мейдмънт изглеждаше изпит и съсипан почти като скитник по улиците. Небръснат, разчорлен, с изпомачкани дрехи, той се взираше със зачервените си очи в тях и като че ли напълно бе изгубил представа от изискванията на обичайното общуване. Амброуз не се и опитваше да си представи какво е да слезеш от самолета убеден, че ти предстои да се прибереш при семейството си, а вместо това да откриеш, че животът ти е непоправимо съсипан.

Шами Пател се навърташе неуверено зад Мейдмънт. Тя ги беше представила един на друг.

— Съжалявам, че не успях да отворя вратата, бях в кухнята и правех чай — бе добавила тя.

Амброуз би могъл да й обясни, че Патърсън не се впечатлява от извинения, но моментът не беше подходящ.

Влязоха един след друг в дневната и насядаха.

— Малко чай би се отразил добре на всички ни, Шами — каза Амброуз.

Тя кимна и излезе.

— Извинете, че не можах да ви посрещна на летището — каза Патърсън. — Но имах други задължения. Свързани със смъртта на Дженифър, нали разбирате.

Мейдмънт поклати глава.

— Нямам никаква представа от това, което вършите вие, иска ми се само да го свършите колкото е възможно по-бързо. Да откриете човека, който е извършил това. Да му попречите да съсипе още някое семейство.

Гласът му изневери и той се покашля шумно.

— Как е жена ви? — попита Патърсън.

Мейдмънт пак се покашля.

— Тя е… Тук беше лекарят. Даде й нещо, за да заспи дълбоко. Съумяла е някак да не рухне, докато се прибрах, но после… е, по-добре е, че сега не съзнава нищо. — Той притисна ръцете си с разперени пръсти към лицето си и стисна здраво, сякаш се опитваше да смъкне кожата. Гласът му долиташе леко приглушено иззад дланите. — Иска ми се да можеше изобщо да не се връща в съзнание. Но ще трябва да се събуди. А когато се събуди, нищо няма да се е променило.

— Не намирам думи, за да изразя съчувствието си — поде Патърсън. — Аз имам дъщеря почти на същата възраст. И знам какво означава тя за мен и за жена ми.

Мейдмънт плъзна пръсти надолу по лицето си и се взря в тях, а по лицето му се затъркаляха сълзи.

— Тя е единственото ни дете. Не можем да имаме други, предвид възрастта на Таня. Това е краят, за нас всичко свърши. Досега бяхме семейство, сега сме просто двойка. — Гласът му затрепери и секна. — Не знам как ще преодолеем това. Не го разбирам. Как е възможно да се е случило? Как е възможно някой да е сторил това с детето ми?

Шами влезе отново в дневната, понесла поднос, отрупан с димящи чаши чай, мляко и захар.

— Ето го и чая — каза тя и се зае да поднася чашите. Този съвсем ежедневен ритуал внесе промяна в атмосферата и даде възможност на Патърсън да продължи разговора.

— Според Клеър Дженифър казала, че е имала намерение да изпече кейк по случай вашето прибиране у дома. Че искала да отиде до кооперативния магазин, за да купи шоколад за него. Тя постъпваше ли така обикновено? Имаше ли обичая да прави кейк, когато се прибирахте от път?

Мейдмънт беше озадачен.

— Никога не го е правила. Нямах представа дори, че знае как се пече кейк. — Той прехапа долната си устна. — Ако не го беше направила, ако беше отишла у Клеър, както е била казала…

— Не сме убедени, че тя е казала истината и на Клеър — каза меко Патърсън. Амброуз винаги се впечатляваше от внимателното отношение на Патърсън към хората, потънали в сянката на насилствената смърт, сполетяла някой от близките им. „Деликатност“ беше единственото определение, подходящо за начина, по който той се държеше с тях. Сякаш, съзнавайки колко страшен бе ударът, който тези хора бяха понесли, той не искаше да утежнява допълнително положението им. Патърсън можеше да бъде суров, да задава въпроси, които биха затруднили Амброуз. Но суровостта му прикриваше едно постоянно съобразяване с мъката на хората. Патърсън изчака човекът срещу него да осъзнае смисъла на думите му, после продължи:

— Питахме се дали тя не е използвала тази история като предлог, за да не я разпитва Клеър къде отива. Но трябваше да чуем и вашето мнение, да разберем дали тя е имала обичая да постъпва така, когато сте се прибирали от път.

Мейдмънт поклати глава.