Вал Макдърмид - Скритият пожар

А за да получим резултат от токсикологията, се е случвало да чакаме и шест седмици. Ако шибаните политици наистина искат престъпността да намалее, а броят на разкритите престъпления да се увеличи, би трябвало да насочат повече пари към съдебната медицина. Безумно е да можем да ползваме съвременни технологии само за един крайно ограничен процент от случаите. И дори когато счетоводителите ни го позволят, анализите отнемат цяла шибана вечност. Хората от съдебна медицина би трябвало да помагат на разследването, а не само да потвърждават, че сме заловили истинския престъпник. Тези филми — „Да събудиш мъртвите“ и „От местопрестъплението“ — седя пред телевизора и имам чувството, че гледам някаква страховита черна комедия. За това, което виждам в един епизод, аз би трябвало да изразходвам целия си бюджет за годината.

Тази реч беше добре позната, една от няколкото, които Патърсън произнасяше всеки път, когато преживяваше тежко бавния ход на някое разследване. Амброуз разбираше, че това, което шефът му критикуваше, всъщност не е толкова важно. Това, което го караше да говори така, бе убеждението му, че се е провалил в опита да постигне някакъв напредък, който би могъл да помогне на опечалените близки да преодолеят мъката си. Тласкаше го съзнанието, че не е застрахован от грешки. И нищо, което Амброуз би казал, не можеше да накара някой от двамата да приеме по-леко тези мисли.

— Разкажете ми — беше единственото, което изрече той, след като помълча доста, изчаквайки Патърсън да се съвземе. — Какво още каза докторът?

— По всичко личи, че обезобразяването на гениталната област е дело на неопитен човек. Ползван е много остър нож с дълго острие. Вероятно нищо нетрадиционно — може да е обикновен кухненски нож за рязане на месо. — Патърсън не се и опита да прикрие потреса си. — Този човек е забил ножа във вагината и го е въртял. Докторът предполага, че може да се е опитвал да унищожи всичко — от срамните устни до матката. Но не е разполагал с необходимите умения.

— Значи най-вероятно търсим човек, който няма нищо общо с медицината — каза Амброуз, привидно спокоен и невъзмутим както винаги. Но дълбоко в себе си той чувстваше познатото глухо надигане на гнева, на онази ярост, която се беше научил да овладява още като тийнейджър, когато всеки си мислеше, че едро, цветнокожо момче като него надали ще откаже да участва в някое сбиване. Защото знаеше, че ако се подаде на гнева си, по един или друг начин все той ще излезе виновен. По-добре беше яростта да го изгаря отвътре, отколкото да носи последиците на чуждото желание за себедоказване — тази позиция той поддържаше и по отношение на учители и родители. Затова и се научи да се боксира, научи се да потиска пристъпите на ярост със силата на дисциплината, придобита на ринга. Би могъл да стигне до върха, всички го казваха. Но пълното поражение на противника никога не му бе доставяло удоволствие — поне не такова, че да превърне това занимание в начин да си изкарва хляба.

— Докторът каза, че не би поверил на този човек дори разрязването на печена пуйка — въздъхна Патърсън.

— Някакви признаци за сексуално насилие? — Амброуз включи мигача, за да завие по улицата, на която се намираше домът на семейство Мейдмънт. Знаеше, че Патърсън обожава своята Лили. В това преследване той нямаше да прояви нито милост, нито съжаление — особено ако убиецът освен всичко останало бе изнасилил жертвата си.

— Невъзможно е да се прецени. Няма анални травми, не е открита сперма нито в устата, нито в гърлото й. Ако наистина имаме късмет, може да се намери нещо в образците, пратени в лабораторията. Но не разчитай прекалено много на това.

Колата спря. Когато го забелязаха, глутницата журналисти, които се навъртаха около къщата, се оживиха и се струпаха пред входната врата.

— Хайде, да му се не види, започна се — процеди Патърсън. — А при това повечето от тях не ги бива за нищо. — Той започна да си пробива с усилие път през тълпата, следван от Амброуз, мърморейки: — Без коментар.

— Отнесете се с разбиране към семейството — каза Амброуз, разперил ръце пред журналистите, за да не им позволи да последват шефа му, който се упътваше към къщата. — Не ни губете времето, принуждавайки ни да викаме униформени колеги, за да ви накарат да се махнете от тук. Ако си отидете сега, ще видя какво може да се направи по въпроса за среща на родителите с пресата, става ли?

Знаеше, че молбата му е безсмислена, но поне можеше да направят нещо, та присъствието им да не е толкова натрапчиво на първо време. А и масивната му фигура усилваше въздействието на думите му.