Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Става дума за едно от студените досиета, шефе. Данута Барнс и петмесечната й дъщеричка изчезват през 1995 година. Изпарили се — нито едно от свидетелските обаждания, че са забелязани след това, не е било потвърдено. Навремето е преобладавало убеждението, че са били убити от съпруга на Данута, Найджъл.

— Спомням си първоначалното следствие — обади се Кевин. — Нейните близки бяха категорични, че той е убил и нея, и бебето.

— Абсолютно точно, Кевин. Той не искал детето, а и двамата постоянно се карали за пари. Криминалистите преровили къщата от мазето до тавана, но не успели да открият дори едно-единствено петно кръв. Не били открити трупове. Освен това гардеробът бил достатъчно опразнен, за да се потвърди неговата теория, че жена му просто е избягала с бебето. — Сам сви рамене. — Не мога да ги виня, прехвърлили са всички съществуващи възможности.

— Не съвсем всички, струва ми се — каза Карол и изкриви устни в лека, иронична усмивка. — Хайде, Сам, знаеш, че умираш от нетърпение да ни кажеш за какво става дума.

— Знаеше ли какво точно търсиш? — попита Кевин.

Сам почука с пръст по слепоочието си, обръщайки се към него.

— Всъщност да. Навремето, през 1997, един от лаборантите, обработвали местопрестъплението, се оказал с по-набито око и забелязал, че мониторът и клавиатурата не отговарят на самия компютър — различни модели, различен цвят. Найджъл Барнс се клел, че ги е купил точно такива, но кандидатът за поста на Стейси знаел, че Барнс лъже, тъй като точно този модел монитор и клавиатура се продавали по интернет, и то само в комплект с компютър. Стигнал до извода, че в даден момент в къщата трябва да е имало друг компютър. Но новите собственици твърдели, че когато се нанесли, в къщата нямало абсолютно нищо. Стиснатото копеле отвъртяло дори електрическите крушки, свалил бил и батериите от противопожарната инсталация. — Сам изкриви лице в театрално тъжна гримаса. — И аз реших, че нещата са приключени.

— Докато тази сутрин телефонът ти иззвънял — подсказа Пола. Междувременно те всички знаеха какви реплики да подхвърлят, когато си разказваха един на друг приключенията.

— Точно така. Оказа се, че новите собственици решили да разчистят основно мазето, което включвало и остъргване на старата мазилка — били всъщност покрити с мазилка шперплатови плоскости, и познайте какво било скрито зад една от тях!

— Нима е възможно — старият компютър! — Пола вдигна ръце в пародия на учудване.

— Старият компютър — Сам улови погледа на Стейси и й смигна. — И ако в него има скрити някакви тайни, всички знаем коя е жената, която може да ги разкрие.

— Не мога да повярвам, че не го е унищожил — намеси се Кевин. Морковеночервените му къдрици пробляснаха на светлината, когато той поклати невярващо глава.

— Вероятно е бил убеден, че е изчистил харддиска — каза Стейси. — По онова време много хора не са разбирали колко много данни остават недокоснати, когато преформатираш диска.

— Дори така да е, човек би си помислил, че ще го вземе със себе си. Или че ще го изхвърли на някое сметище. Или че ще го даде например на някоя от онези благотворителни организации, които рециклират стари компютри за Африка.

— Мързел или арогантност — можем само да предполагаме кое от двете. Слава богу за тези две качества, те са нашите най-добри приятели — Карол стана. — Добра работа си свършил, Сам. А през предстоящите три месеца ще ни трябва да бележим колкото е възможно повече подобни положителни резултати. — Израженията на подчинените й варираха от недоумение до примирение. — Нашият нов началник на полицията оценява екипа за разследване на особено тежки престъпления като излишен лукс. Счита, че не работим пропорционално на отделените за нас средства, защото се занимаваме със студени досиета, когато нямаме текущо разследване. И че нашите таланти трябвало да бъдат на разположение на цялата криминална полиция, без ограничения.

Незабавната реакция се изрази в безразборни възклицания, нито едно от които не изразяваше и минимално съгласие с позицията на Блейк. Гласовете им постепенно заглъхнаха, и се чу ясно последното, което каза Сам:

— Задник.

Карол поклати глава.

— С това няма да си помогнем, Сам. Аз искам да се върнем към рутинната полицейска работа също толкова малко, колкото и всеки от вас. Обичам работата си с вас, харесва ми начинът, по който организираме нашите разследвания. Харесва ми, че си позволяваме оригинален и творчески подход. Но не всеки е в състояние да оцени това.