Вал Макдърмид - Скритият пожар

За екип като нейния, съхраняването на водещи позиции беше дори още по-важно. Както Джеймс Блейк й бе припомнил съвсем подчертано, елитните екипи неминуемо привличаха по-строг контрол от редовите работни единици. Подемането на нови инициативи, които впоследствие доказват своята ефективност, беше един от най-директните методи да обезоръжат онези, които ги критикуваха. Сега натискът беше по-силен от всякога, но Карол вярваше, че хората й ще се борят за позициите си така, както щеше да постъпи и тя самата. Именно затова сега тя събираше поръчките за напитки в частната зала за караоке в любимия си тайландски ресторант.

Нещо повече, сега се бе заела с нещо друго, което бе научила от Тони: изборът и начинът, по който бе направен, създаваха възможности за някои прозрения, макар и дребни. Така че сега тя имаше възможност да сравни прозренията си с това, което знаеше, да прецени дали това, което си мислеше, че знае за подчинените си, се потвърждава от това, което избираха и от начина, по който избираха.

Стейси Чен не влагаше никаква изобретателност в избора си. През трите години, откакто работеха заедно, Карол не бе виждала тяхната гениална специалистка по компютърни технологии да пие нещо друго, освен чай „Ърл Грей“. Тя си носеше отделни запечатани пликчета чай в елегантната си зелена кожена раница. В барове и клубове, които не предлагаха чай, тя си поръчваше вряла вода и слагаше в нея пликчето. Стейси беше жена, която винаги знаеше съвсем точно какво иска, а изяснеше ли си веднъж този въпрос, се стремеше безкомпромисно към постигане на желанието си. Нейната праволинейност не позволяваше лесно да се прецени душевното й състояние. Когато някой нито за миг не променяше предпочитанията си, трудно би могло да се предположи дали е притеснен или възторжен, особено когато този човек умееше да се прикрива така добре като Стейси. Такива квалификации напомняха неприятно на расови стереотипи, но нямаше съмнение, че Стейси умееше да бъде непроницаема по-добре от който и да било друг познат на Карол.

След толкова много време тя почти нямаше какво да добави към оскъдните факти от биографията на Стейси. Родителите й бяха китайци от Хонконг, преуспели в търговията на едро и дребно с хранителни продукти. Според слуховете самата Стейси бе натрупала милиони от продажбата на софтуер, който разработила навремето сама. Тя със сигурност се обличаше като милионерка — дрехите й създаваха впечатление, че са правени по специална поръчка за нея, а и в поведението й понякога имаше проблясъци на арогантност, които я представяха в доста по-различна светлина от образа на ненатрапчива изпълнителност, който обикновено представяше пред света. Карол признаваше пред себе си, че ако Стейси не беше такъв блестящ компютърен специалист, тя надали би се съгласила на толкова тесни служебни контакти с човек като нея. Но по някакъв начин между двете се бе развило чувство на взаимно уважение и работните им отношения бяха плодотворни. Карол не можеше да си представи своя екип, лишен от талантите на Стейси.

Детектив Пола Макинтайър съвсем явно се опитваше да се ориентира правилно — вероятно се питаше дали ще й стигне самоувереност да си поръча сериозно питие. Карол предположи, че Пола ще се откаже от тази идея поради съзнанието, че държи на доброто мнение на шефа си повече, отколкото на алкохола. „Пак познах!“ Беше си поръчала кока-кола. Между Пола и нейната шефка съществуваше връзка, която те предпочитаха да не обсъждат — професията бе нанесла и на двете травми, които далеч надхвърляха обичайните щети от прякото участие в преследване и залавяне на престъпници. В случая с Карол травмата бе утежнена и от предателството на хората, на които се бе предполагало, че трябва да разчита. Огорчена и гневна след всичко, което се случи с нея, тя бе почти готова да напусне полицията. Пола също бе обмисляла възможността да напусне, макар че в нейния случай причината не беше усещането, че е била предадена, а неоснователно чувство за вина. Общото между тях беше пътят, по който двете си възвърнаха способността да се чувстват на място в избраната от тях професия — и този път бе прокаран с помощта на Тони Хил. За Карол той бе работил като приятел, за Пола — неофициално като психотерапевт. Карол му бе благодарна и за двете, не на последно място и защото никой не умееше по-добре от Пола да измъква при разпит точно необходимите сведения. Но ако трябваше да бъде съвсем честна, по онова време дълбоко в нея се беше обадила и ревността. „Жалка картина!“, упрекна се тя.