Вал Макдърмид - Скритият пожар

Но пък наистина имаше основателен повод. Снощи беше празнична вечер за целия й екип. Убиецът беше открит, бяха спасили живота на потенциалните жертви, бяха запушили устата на Бронуен Скот. Черешката на върха на сладоледа беше, когато Брайън Карсън, управителят на курортното селище „Бейвю“, се обади на Сам, за да му каже, че разпознал с учудване снимката на Найджъл Барнс, показана по новините на местната телевизия. Спомняше си, че го видял да се отбива на територията на селището една вечер със спукана гума. Карсън настоял да му помогне да смени гумата, въпреки твърденията на непознатия, че щял да се справи и сам. И сега си спомняше с абсолютна сигурност, че в багажника на онова волво комби имало един топ прозрачен найлон, голям пакет черни чували за боклук и ролка изолирбанд, тъй като се наложило да ги преместят, за да извадят резервната гума.

Човек наистина не би могъл да мечтае за нещо повече. Карол лежеше по гръб и се протягаше на всички страни като морска звезда. Нещо меко тупна до нея, после тя усети мокро гъделичкане по ухото си.

— Нелсън — каза Карол нежно и почеса котарака зад ухото. Той замърка и започна да я побутва с муцуна. — Добре де — измърмори тя, — ще ти дам да ядеш.

Двата й мобилни телефона — служебният и личният — бяха оставени на кухненския плот над чекмеджето за прибори. Докато вадеше лъжица, прочете съобщението, изписано на екрана на личния й телефон:

„Закуска? Прати смс, когато получиш съобщението.

Буден съм, Т.Х.“

Тя погледна часовника. Нямаше грешка, беше едва шест и четвърт. Не беше обичайно за Тони да е буден по това време. Карол не беше забелязала кога си бе тръгнал от ресторанта, но знаеше, че е напуснал импровизираното празненство доста рано. Беше го потърсила с поглед към девет, когато започнаха да поръчват вечерята. Но не го откри никъде. Попита Пола, тъй като от нея можеше да се очаква да забележи, че Тони си тръгва, но тя бе прекалено погълната от Елинор Блесинг. Което само по себе си беше хубаво, разбира се, но поради това Карол така и не можа да получи отговор на въпроса си.

Тя поднесе храната на Нелсън и отговори: „При теб или в кафенето?“

„При мен. Мога да направя яйца с наденички.“

„След половин час.“

Тя включи електрическата кана и тръгна към банята.

Трийсет и пет минути по-късно, изкъпана, облечена, погълнала достатъчно количество нурофен и почти достатъчно кофеин, Карол тръгна по стълбата, която водеше от апартамента й в приземието към горната част на къщата. Свързващата врата беше вече отключена. Откри Тони в кухнята. Той тъкмо вадеше тава с наденички от фурната и ги оглеждаше подозрително. После каза:

— Струва ми се, че им трябват още пет минути — времето ще ми бъде достатъчно да се справя с яйцата. — Той посочи към кафемашината. — Заредена е, ще се справиш ли?

Тя се справи. Докато той чупеше яйцата и ги пускаше в тигана, Карол направи две кафета с мляко и ги отнесе на масата.

— Отказвам да повярвам, че си буден толкова рано, и при това правиш закуска като хората — допълни тя, забелязала чинията, пълна догоре с кръгли препечени хлебчета, потънали в масло.

— Не съм спал цяла нощ — каза той. — Отидох да се поразходя, видях, че супермаркетът е отворен, а пък имах нужда да поговорим, та си казах, че закуската е решението.

Карол незабавно се вкопчи в ключовата част от цялата реплика.

— Имаш нужда да поговорим? Не ми казвай, че има проблем с обвинението срещу Даян Патрик.

— Не, не, няма нищо подобно — каза той нетърпеливо, изсипа яйцата в чиниите и отиде да извади наденичките. После й поднесе със замах една от чиниите, пълна догоре с храна. Карол съумя да се въздържи и да не потръпне.

— Заповядай, яйца от свободни кокошки и наденички от местен производител.

— Не мога да си спомня кога за последен път си ми готвил — каза тя и предпазливо опита яйцата. Бяха по-вкусни, отколкото бе очаквала.

— Да, и аз не си спомням — каза той замислено. Изгълта набързо половин наденичка и едно яйце и отбеляза с учудване: — Вкусно е. Би трябвало да го правя по-често.

Карол се справяше с храната по-бавно, затова пък методично.

— Е, за какво искаш да говорим?

— Искам да чуеш нещо. Но нека първо приключим с яденето.

— Звучи крайно интригуващо — каза тя.

— Ще ти падне шапката — отвърна той и изражението му внезапно помръкна. — Но не в положителния смисъл на думата.

Карол погълна последните хапки и побутна чинията си встрани.

— Готова съм — заяви тя. — Натъпках се до последна възможност.