Вал Макдърмид: Скритият пожар

Сега идва най-трудната част от разказа ми. Възможно е да решиш, че си измислям. Може да решиш и че не съм наред с главата. Но такава е истината. Кълна се. Можеш да ми повярваш, можеш и да не ми повярваш, изборът е твой. Ти познаваш майка си вероятно дори по-добре, отколкото я познавах аз. Ти ще прецениш дали разказът ми звучи достоверно или не.

Навремето бях способен млад човек, твърдо решен да се издигне в живота. Винаги ме е бивало да изобретявам разни неща. Повечето идеи си оставаха само идеи, но някои се развиха много добре. Първата фирма, която основах, имаше успех поради изобретения от мен процес за нанасяне на специални покрития върху хирургически инструменти с помощта на електролиза. Работата ми вървеше добре, имаше вече две големи компании, които предлагаха сериозни суми, за да откупят патента ми. Бях доста доволен от себе си. Знаех, че съм стъпил вече на пътя към успеха и богатството, а това беше много нещо за момче от работническите квартали на Соуърби Бридж.

По онова време излизах с майка ти. Бях напълно, покорен от Ванеса. Не бях срещал жена като нея, тя имаше заряд на истинска звезда. В сравнение с нея всички останали момичета в Халифакс изглеждаха безцветни. Знаех, че има труден характер. Баба ти беше сурова жена и беше възпитала дъщеря си като свое копие. Но когато отношенията ни станаха сериозни, Ванеса като че ли започна да омеква. Беше изключително забавна събеседница. А освен това беше красива — сега вече гласът му трептеше от вълнение, бе станал по-силен и плътен. Тони бе наблюдавал достатъчно често как хората стават подвластни на чара на майка му, затова и му беше ясно, че е успяла да зароби Артър. — Когато я помолих да стане моя жена, не можех да пропъдя убеждението, че тя ще откаже, без дори да се замисли. Но тя прие. Бях на седмото небе. Обмисляхме сватба през пролетта, а Ванеса предложи да си направим и завещанията, като всеки завещае собствеността си на другия. По онова време тя работеше в една адвокатска кантора и можеше да издейства да изготвят завещанията ни безплатно. Разбира се, тя се канеше да напусне работа след сватбата ни, така че беше логично да се възползваме от тази възможност, докато беше още на работа. — Артър се позасмя сухо. — Вероятно мислиш, че съм постъпил като истински йоркширец. Авантата е чиста печалба, нали така? Е, завещанието действително не ми струваше нищо, но в други отношения можеше да ми излезе дори прекалено скъпо.

Направихме завещанията, по силата на които всеки завещаваше цялата си собственост на другия. По онова време с мен се свързаха представители на една компания от Шефийлд. Искаха да изкупят не само патента, но и цялата ми фабрика. Предлагаха много пари, плюс доживотни отчисления от продажбите. Това би било отлична сделка за човек, който няма амбиции за по-нататъшното си развитие. Но аз имах амбиции. Имах много мечти и проекти за бъдещето, и в тях включвах и фирмата си, и хората, които работеха за мен. В очите на Ванеса се държах като побъркан. Тя считаше, че трябва да продам всичко и да си живея царски с припечеленото. „А какво ще стане, когато парите свършат?“, питах я аз. Тя казваше, че ме познава и че е убедена, че тогава ще ми хрумне друга умна идея и ще направим с нея пак същото. Но аз не бях убеден. Бях чел за много изобретатели, които така и не са успявали да попаднат на втора приложима идея.

Е, ти вероятно знаеш каква става майка ти, като си науми нещо. Все едно да се опитваш да застанеш срещу парен валяк. Но аз не се подадох. Ставаше дума за моята работа и аз нямах намерение да се откажа от нея заради Ванеса. Казах си, че не трябва да отстъпвам, защото направех ли го, вероятно цял живот щях да правя само това, което иска тя. Така че се озовахме в патово положение — или поне така си мислех аз.

Една вечер се прибирахме към къщи през Савил Парк. Беше късно, беше тъмно, наоколо нямаше жива душа. Ванеса отново започна да настоява за продажбата на фирмата. Спомням си, че отвърнах: „Само през трупа ми“ — и веднага след това почувствах ужасна, разкъсваща болка в гърдите. После сякаш всичко около мен започна да се движи в забавен каданс. Ванеса стоеше пред мен, в ръцете й имаше нож, потънал в кръв. Погледнах надолу и видях голямо червено петно на ризата си. Почувствах, че падам и се кълна, че я чух да произнася: „Ти го каза, Еди“.

Дойдох на себе си в болницата, лекарят все повтаряше, че съм оцелял по някакво чудо. Ванеса седеше до мен, държеше ръката ми и се усмихваше сладко. Мислех, че полудявам. Но когато лекарят ни остави насаме, тя каза: „Обясних на полицаите, че са ни нападнали, за да ни оберат. Ако се опиташ да кажеш нещо различно, ще решат, че си полудял“.