Вал Макдърмид - Скритият пожар

Но страстното желание на Даян Патрик се бе оказало толкова всепоглъщащо, копнежът бе пуснал такива корени в душата й, че у нея се бе породило желанието да заличи и последната следа от обичания мъж. А това за нея е означавало, че трябва да унищожи и децата, носещи неговите гени. Беше едновременно напълно безумно и съвършено разбираемо. Но системата не можеше да се адаптира към безкрайното многообразие на човешките фиксации, не и когато те водеха до убийството на деца. Даян Патрик никога нямаше да излезе на свобода. Щеше да свърши в някое място като психиатричния изолатор на „Брадфийлд Мур“, ако имаше късмет, а ако нямаше — в някой затвор с особено строг режим.

Не че Тони не бе убеден, че е редно да я постигне възмездие за престъпленията й. Но въпреки това бе склонен да изпитва към нея по-скоро съжаление, отколкото ненавист. Питаше се как ли би се почувствал, ако съдбата бе поставила в ръцете му карти като нейните.

Нямаше сили дори да се опита да си представи.

Тони смъкна сакото си и го остави на облегалката на един от кухненските столове. Извади една бира от хладилника и седна край масата. Лъчите на лампичките, монтирани под горния ред кухненски шкафове, се пречупваха в нещо, останало полускрито сред хартиената лавина, затрупала масата. Той посегна натам, без да се замисля, и измъкна диктофона, който Артър бе оставил за него. Загледа се продължително и неотклонно в него. Напомни си, че целият случай, който приключи току-що, се въртеше около бащи и деца — а в основата му се криеше незнанието.

Нищо разумно не можеше да има в нежеланието да узнаеш истината. Тони беше наясно с това от самото начало. Но просто досега не се беше чувствал готов да я узнае. Той взе бирата и отиде в кабинета си, където имаше удобни слушалки с уплътнение. Включи ги в диктофона и се разположи на любимото си кресло. Срещу него все още стоеше другото кресло, така, както го беше изместил онази вечер, по време на опита си да проникне в мислите на убиеца. Представи си, че сега в креслото срещу него седи Артър, и включи диктофона.

— Здравей, Тони. Аз съм Артър. Или Еди, както ми казваха, когато излизах с майка ти в Халифакс — така започна записът. Гласът беше не много плътен, мелодичен, със следи от акцента на родния му Йоркшир. — Благодаря ти, че прояви желание да изслушаш това, което имам да ти разкажа.

Не бих могъл нито да кажа, нито да направя нещо, с което да те обезщетя за оттеглянето си от твоя живот. В началото дори не подозирах за съществуванието ти. Когато напуснах Халифакс, изгорих всички мостове зад себе си. След малко ще обясня защо. Така че нямаше откъде да разбера за раждането ти. Четиринайсет години по-късно бях на почивка на остров Родос, когато срещнах случайно една семейна двойка — те и двамата бяха работили във фабриката ми в Халифакс. Разбира се, познаха ме веднага. Нямаше смисъл да се опитвам да се представя за някой друг. Настояха да ме поканят да пийнем по нещо и да ми разкажат какво се е случило с някогашните ми служители.

Бяха се преместили в Шефийлд, за да работят за новите собственици, но роднините им бяха останали в Халифакс, затова знаеха какво става и там. Помнеха, че навремето съм бил сгоден за Ванеса, и не пропуснаха да споменат колко възпитан бил синът й, не като повечето тийнейджъри, така казаха. Не бяха необходими кой знае какви изчисления, за да преценя, че ако момчето на Ванеса вече е тийнейджър, съществува сериозна възможност то да е мой син.

Но аз никога не съм бил привърженик на прибързаните решения. Затова и не си позволих да храня надежда, не повярвах истински. Но щом се върнах в Англия, наех частен детектив и му възложих да узнае всичко за теб. Той успя да открие акта ти за раждане, а освен това ми предостави и твои снимки. Датите потвърждаваха предположението ми, а и ти доста приличаше на мен, такъв, какъвто съм бил на същите години. Бях удивен. Изпаднах във възторг. Вече бях напълно убеден, че си мой син. — Гласът на Артър затрепери и Тони натисна клавиша за „пауза“. Очите му бяха овлажнели и му беше трудно да преглъща. Насили се да отпие малко от бирата и пусна отново записа.

— И тогава осъзнах, че няма какво да направя по този въпрос. Очевидно Ванеса бе решила ние с теб да не знаем нищо един за друг. Боях се, че ако опитам да се появя в живота ти, тя по някакъв начин би си отмъстила на теб. А аз вече знаех на какво е способна — Артър се покашля. — Боях се и от ефекта, който би оказала върху теб появата ми. Ти се учеше добре и не ми се искаше нещо там да се обърка. Четиринайсет години е трудна възраст. Можеше да се окаже, че не искаш да ме приемеш в живота си. Би имал сериозни основания да се гневиш на човека, оставил те на грижите на Ванеса. Затова се държах на разстояние. Предпочитам да мисля, че съм го правил само заради теб, но вероятно освен това съм изпитвал и страх. Веднага ще поясня какви причини съм имал за това.