Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Госпожо Джордан — обади се Паркър с жален глас. — Трябва да поговорим за моя профил.

Самоувереността му явно беше непоклатима. Видя идването на Тони, видя, че двамата разговаряха насаме, а и вероятно му се беше наложило да изслуша критиките на Тони за работата му. Никой от тях не го беше поканил да участва в разговора им. И все пак явно продължаваше да не загрява.

— Не, не трябва — отвърна Карол, докато отваряше вратата. — Долу в кафенето са пуснали телевизора, предават футболен мач.

Апартаментът на Блейк се намираше недалеч и Карол реши, че ще стигне по-бързо, ако върви пеш. Искаше й се да се наслади на следобедното слънце, топлещо високите тухлени стени на някогашните фабрики и складове, извисяващи се от двете страни на стария канал, носещ името „Дюк ъв Уотърфорд“. Слънчевите лъчи се отразяваха по високите прозорци, които приличаха на тъмни пана, открояващи се на фона на тухлите — някои по-светли, други по-тъмночервеникави. Тя влезе в сградата, в която се намираше апартаментът на Блейк, и изтича нагоре по изтритите от времето каменни стъпала, водещи към пищно викторианско фоайе. „Човек би помислил, че сградата някога е била търговска банка или дори община, а не склад за вълнени платове“, мислеше си тя, оглеждайки мраморната украса и плочките по пода, подредени в сложни орнаменти.

За разлика от повечето подобни сгради, в тази вместо интерком имаше портиер, облечен в дискретен тъмен костюм.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, когато тя се изправи пред него.

— Идвам при Джеймс Блейк.

— Той очаква ли ви?

Портиерът плъзна пръст по отворения пред него бележник.

— Не, но съм сигурна, че ще се зарадва да ме види — Карол му отправи предизвикателния поглед, който бе карал и по-силни мъж да се огънат.

— Изчакайте само да му се обадя — каза той. — За кого да съобщя?

— Карол Джордан, главен инспектор Карол Джордан — сега вече тя си позволи да му отправи очарователна усмивка.

— Господин Блейк? При вас е дошла Карол Джордан… Да… Добре, ще я изпратя горе — портиерът остави слушалката и я поведе към вратите на асансьорите. Когато едната врата се отвори, той се пресегна покрай Карол и натисна копчето за най-горния етаж. Но преди Карол да влезе, мобилният й телефон иззвъня.

Тя вдигна пръст и каза:

— Извинете, налага се да отговоря — после направи няколко крачки встрани и прие разговора. — Кевин, какво е станало?

— По всичко личи, че сме намерили Нийл — мрачният му тон подсказваше, че момчето не се е прибрало с безгрижна усмивка при майка си.

— Къде?

— Между Брадфийлд и Манчестър, на един път в гората край големия язовир Стоунгейт.

— Кой го е открил?

— Не знаем. Анонимен сигнал на телефона за спешни повиквания — обаждането е постъпило от телефонна кабина в Рочдейл. Отидох с екипа на южната регионална полиция. Открихме тялото веднага. Изглежда, че е лежало там в продължение на часове. Дивите животни са го гризали. Не е приятна гледка.

— Същите отлики?

— Положението е абсолютно идентично. За мен това несъмнено е номер три.

Карол потри тила си, чувствайки как оттам се надига тъпа болка и нахлува в главата й.

— Добре, стой при тях. Тъкмо дойдох да говоря с Блейк. Тони ми каза някои интересни неща. Сам още ли е при майката?

— Така мисля, и Стейси също. Не че тя е тъкмо човекът, който някой би подбрал да предаде такова известие.

— Изпрати там отговорника за връзки със семействата от местната полиция и му кажи, че трябва да работи със Сам. Веднага щом приключа разговора си с Блейк, ще се върна в офиса. Това е кошмар — въздъхна тя. — Горките деца!

— Той сякаш е побеснял — отвърна Кевин. — Почти не спира да си поеме дъх. Избива ги като в кланица. — Гласът му изневери. — Как успява да го прави? Що за животно е?

— Успява да ги избива толкова бързо, защото отдавна ги е подбрал и подготвил — каза Карол. — И защото не ги задържа при себе си, когато ги отвлече. Ще го хванем, Кевин. Ще успеем да се справим — тя се опита да му вдъхне увереност, каквато не изпитваше.

— Щом казваш — провлече той. — Ще се чуем по-късно.

Карол затвори телефона и облегна за миг чело на една от мраморните колони, после се съвзе и се насочи обратно към портиера, който търпеливо я чакаше пред асансьора.

Когато излезе от асансьора, видя Блейк, който я очакваше. Дрехите му вероятно в неговите представи се покриваха с понятието „домашно облекло за почивните дни“. Носеше разкопчана на яката карирана риза и бежови памучни панталони. Карол се запита какво ли си мислят останалите наематели за човек с толкова остарели представи за елегантност.