Вал Макдърмид - Скритият пожар

Щом се убеди, че не го следят, той излезе на шосето, което се виеше покрай язовира Стоунгейт. Както обикновено, наоколо не се виждаха никакви други превозни средства. Откакто откриха новото шосе, минаващо през долината, никой не идваше насам, освен ако нямаше намерение да се разходи из горите на резервата. А като се имаше предвид, че наоколо имаше туристически маршрути, предлагащи прекрасни гледки, почти никой не би предпочел да върви през гъстата борова гора, където нямаше нищо особено интересно от гледна точка и на флора, и на фауна. Бартън беше почти сигурен, че в гората няма да има друг човек, освен него.

Денят беше прекрасен и напълно подходящ за целта му, слънчевите лъчи играеха по повърхността на езерото и хвърляха отблясъци като огледален глобус в дискотека. Вятър почти нямаше, което си беше голямо облекчение за човек, който се канеше да се покатери до върха на много висок бор. Бартън намали скоростта, докато вземаше последния завой, за да се убеди, че след него не се движи никой. Сигурен, че се намира в безопасност, той отби от пътя и спря на няколкостотин ярда от началото на горския път. Постара се да разположи колата така, че растителността край шосето да прикрива регистрационния номер. Това не би попречило на човек със сериозни намерения да провери колата, но го пазеше от погледите на случайни минувачи. После взе раницата и тръгна забързано.

Когато стигна до началото на горския път, Бартън отново погледна през рамо, за да види дали някой не върви зад него. Но това, че не гледаше къде стъпва, се оказа грешка. Той се препъна, залитна и приклекна, за да не падне. После се изправи и погледна надолу, за да разбере в какво се беше спънал.

Дерек Бартън се гордееше с психическата си устойчивост. Но онова, което видя, далеч надхвърляше всякакви граници на поносимост. Той изкрещя и залитна назад. Ужасната картина се запечата сякаш с нажежено желязо в мозъка му и той продължаваше да я вижда дори когато закри очите си с ръце.

Той се извърна рязко и хукна към колата си. Гумите изпищяха, докато правеше обратния завой. Беше изминал около пет мили по шосето, когато осъзна, че не може просто да се опита да забрави това, което беше видял. Спря на първата отбивка, отпусна глава на волана и остана за кратко така. Задъхваше се, ръцете му трепереха. Не смееше да ползва мобилния си телефон, защото беше убеден, че полицията може да го проследи. И тогава вече биха могли да го обвинят за… за това. Той потръпна. Онази картина отново се изправи пред очите му. Едва успя да излезе от колата, за да повърне навън, впръсквайки обувките и панталоните със съдържанието на стомаха си.

— Ела на себе си, да ти се не види! — заповяда си той с треперещ глас. Трябваше да намери телефонна кабина, при това възможно най-далеч от мястото, където живееше. Той си избърса устата и отново се отпусна тежко на седалката в колата. Телефонна кабина и после нещо силно за пиене.

Този път Дерек Бартън изобщо не го беше грижа, че няма да оправдае очакванията на клиента.

С голям труд Тони успя да убеди Карол да остави разговора с Тим Паркър на него. Той излезе от кабинета й и тръгна през външния офис към мястото, където седеше Тим с мрачно заинатено изражение. Веднага щом Тони наближи, Тим заговори тихо, но с ожесточение:

— Нямате право да нахлувате тук. Случаят е мой. Вие нямате никакви правомощия да се намесвате. Не сте служител на полицията, не сте и официален консултант. Нямате право дори да влизате в това помещение.

— Приключихте ли? — попита Тони със смесица от снизхождение и съчувствие в гласа. Придърпа един стол и постави демонстративно съставения от Тим профил на бюрото между двамата.

Тим сграбчи текста.

— Как смеете… Това са поверителни сведения. Показването им на човек, който не е пълноправен член на разследващия екип е нарушение на правилника на полицията. Вие не сте член на екипа. Ще подам рапорт по въпроса и тогава и вие, и главен инспектор Джордан ще се насадите на пачи яйца.

Усмивката на Тони беше изпълнена със съчувствие. Той поклати скръбно глава и каза меко:

— Тим, Тим, Тим. Все още нищо не разбираш, нали? Тук има само един човек, застрашен да се насади на пачи яйца, и това си ти. — Той се приведе напред и потупа Тим по ръката. — Разбирам какви тревоги буди у теб работата по първия ти случай, съзнанието, че ако ти и екипът не се ориентирате правилно, ще загинат още хора. Затова играеш на сигурно. Придържаш се към това, което мислиш, че знаеш, и не поемаш рискове. Мога да те разбера.