Вал Макдърмид - Скритият пожар

В крайна сметка любопитството надделя над съмненията. Той разкъса плика и изтърси съдържанието му на масата.

Отвътре изпадна един лист с формат А4 от същата плътна хартия, от каквато бе и пликът, и един миниатюрен диктофон, подобен на онзи, който Тони бе почнал да използва, за да диктува инструкции за лечението на болните на помощника си. Побутна предпазливо диктофона с пръст, сякаш очакваше той да избухне в пламъци. После разгъна смръщено листа. В горната му част беше отпечатано с красив калиграфски шрифт името на Артър Блайт. Тони си пое дълбоко дъх и започна да чете онова, което бе написано на листа с четлив и спретнат почерк.

„Скъпи Тони“, започваше писмото.

„Щом четеш това писмо, явно си решил да не обърнеш гръб на наследството си и аз се радвам, че е така. Приживе те изоставих и не съм в състояние да те обезщетя за това. Надявам се обаче, че ще се възползваш от всичко, което ти завещах, за да си доставиш някои удоволствия. Искам да ти обясня постъпката си, но съзнавам, че не ми дължиш нищо и можеш да предпочетеш да не изслушаш оправданията ми. Дълго време изобщо не подозирах за съществуването ти. Моля те, повярвай ми, никога не ми е минавало през ум да те изоставя. Но откакто узнах за теб, постоянно следя напредъка ти с гордост, макар да знам, че нямам право да изпитвам такова чувство. Знам, че си умен човек. Затова оставям на теб да решиш сам дали искаш да чуеш това, което имам да ти кажа.

Каквото и решение да вземеш, повярвай ми, моля те, че искрено съжалявам, задето си израснал без баща, който да ти помага и да те подкрепя. Пожелавам ти изпълнено с щастие бъдеще.

Искрено твой,

(Едмънд) Артър Блайт“

Въпреки твърдото решение да не се разчувства, Тони почувства как гърлото му се стяга от вълнение. Преглътна с усилие, трогнат от непресторената откровеност на писмото. Това бе повече, отколкото бе очаквал, и той бе обзет от чувството, че не би могъл да понесе още нещо — поне засега. Препрочете писмото ред по ред, обмисляйки всяка дума, представяйки си как Артър го беше съчинявал. Колко ли чернови бе отхвърлил, докато резултатът го е задоволил? Представяше си как е задрасквал първи, втори и трети опит, изписани със спретнатия му инженерски почерк, как се е опитвал да налучка верния тон, да се убеди, че е изразил точно това, което е имал предвид, че не е оставил място за недоразумения. Можеше да си го представи как седи в къщата, зад бюрото си в кабинета, виждаше как лампата хвърля светлина над ръката му, която се плъзга по листа. Изведнъж му хрумна, че всъщност няма ясна представа как е изглеждал Артър. В къщата не беше видял никакви снимки, нищо, което да му подскаже съществувала ли е някаква прилика между сина и бащата. Но сигурно снимки съществуваха; той реши следващия път да не забрави да ги потърси.

„Следващия път“. Още в мига, когато мисълта мина през съзнанието му, Тони осъзна какво означаваше тя. Значи щеше да има следващ път. През изминалото денонощие нещо у него се беше променило. Докато преди бе искал да съхрани дистанцията между себе си и Артър, сега вече търсеше връзка с него. Не можеше да прецени в какво точно би се изразявала подобна връзка, но беше уверен, че ще я разпознае, когато се добере до нея.

Освен това обаче знаеше със сигурност, че все още не е готов да изслуша посланието на Артър. Можеше и никога да не събере сили. А точно сега го чакаше и работа. Работата беше по-важна от емоционалните му преживявания. Той се обърна отново към лаптопа си и започна да пише.

„Убиецът вероятно принадлежи към бялата раса“, написа той. Убийци от този тип най-често не излизаха от границите на собствената си етническа група. „На възраст е между двайсет и пет и четиридесет години“. Двайсет и пет, защото този тип планиране и спазването на плана при извършването на убийството предполагаха известно ниво на зрелост. Четиридесет, защото по правило такива убийци биваха залавяни или убивани, преди да достигнат тази възраст, а достигнеха ли я, се успокояваха и преставаха да убиват.

„Той не кара камион — някои от обществените места, на които е ползвал компютри с неограничен достъп, не са подходящи за паркиране на камион — например летището на Манчестър или търговският център в Телфорд. Но със сигурност разполага със собствено средство за транспорт — не би рискувал да остави следи в превозно средство, притежавано от друг. Логично е да се предположи, че става дума за сравнително голяма кола, вероятно комби. Не мисля, че е шофьор на някаква търговска фирма, макар че и тази хипотеза има някои привлекателни черти. Тя несъмнено би обяснила постоянното му движение по пътищата на страната. Но като се има предвид колко натоварена е работата на подобни шофьори, се съмнявам, че такъв човек би имал достатъчно свободно време и достатъчно гъвкав работен график, за да успее да примами Дженифър и после да я отвлече.