Томас Харис - Ханибал

— Черен дроб, госпожо — казва доктор Лектър колкото е възможно по-тихо. — Не съм му дал…

— Лебервурст, най обичам, той каза, че ще ми даде малко, искам…

Последната дума се превръща в пронизителен писък.

— Господине, ако ще давате нещо на детето ми, може ли преди това да го видя?

Стюардесата, с подпухнало от прекъснатата дрямка лице, застава до жената с плачещото бебе.

— Всичко наред ли е тук? Желаете ли да ви донеса нещо? Да претопля мляко?

Жената вади пълен биберон, запушен с капачка, и го подава на стюардесата. След това пали лампата за четене и докато търси гумичката, говори гръмогласно на доктор Лектър:

— Бихте ли ми го подали? Щом го предлагате на сина ми, трябва да го видя. Не искам да ви обидя, но стомахът му е капризен.

Редовно поверяваме децата си на чужди хора в детски градини и забавачници. В същото време се чувстваме виновни и възпитаваме у децата страх от непознати. В такива моменти едно истинско чудовище трябва да внимава, дори ако е безразлично към децата като доктор Лектър.

Той подава кутията на „Фошон“ на майката.

— Я какъв хубав хляб — казва тя и го бучва с пръста, с който бе проверила пелената.

— Госпожо, можете да го вземете.

— Не искам алкохола — отвръща тя и се озърта в очакване на смях. — Не знаех, че позволяват да си носиш алкохол. Уиски ли е? Позволено ли е да се пие в самолета? Ще задържа тази панделка, ако не ви трябва.

— Господине, не можете да отворите алкохола на борда на самолета — казва стюардесата. — Ще задържа бутилката и ще можете да си я получите на слизане.

— Разбира се. Много ви благодаря — отговаря доктор Лектър.

Той можеше да преодолее обстановката. Можеше да накара всичко да изчезне. Писукането на компютърната игра, хъркането и пърденето бяха нищо в сравнение със зловещите писъци, които беше чувал в отделенията за буйстващи. Седалката не беше по-тясна от усмирителна риза. Както бе правил много пъти в килията си, доктор Лектър облегна глава назад, затвори очи и се оттегли, за да потърси облекчение в тишината на своя дворец — място, което е много красиво в по-голямата си част.

В този кратък период от време металният цилиндър, устремил се на изток срещу вятъра, съдържа дворец с хиляда стаи.

Както веднъж посетихме доктор Лектър в двореца на рода Капони, така и сега ще влезем с него в двореца на паметта му…

Фоайето е Норманският параклис в Палермо — строг, красив и безвременен, а за преходността ни единствено напомня черепът, гравиран на пода. Освен ако не бърза много да получи информация от двореца, доктор Лектър често спира тук, както прави и сега, за да се наслади на параклиса. Отвъд него, далечна и сложна, светла и тъмна, се простира огромната структура, сътворена от доктор Лектър.

Дворецът на паметта му е мнемонична система, добре позната на древните учени, чрез която са били запазени много знания през средните векове, когато вандалите са горили книгите. Подобно на учените преди него, и доктор Лектър съхранява огромен обем информация, свързана чрез ключове с различните предмети в хилядите стаи, но за разлика от древните той използва двореца си и за нещо друго — понякога живее там. Прекарал е години сред изящните му колекции, докато тялото му е било овързано в отделението за буйстващи, докато писъците караха решетките да вибрират като струни на пъклена арфа.

Дворецът на Ханибал Лектър е огромен дори за средновековните разбирания. Като илюстрация в осезаемия свят по големина и сложност с него може да се сравнява дворецът „Топкапъ“ в Истанбул.

Настигаме го, когато бързите крачки на паметта му го отвеждат в Голямата зала на годишните времена. Дворецът е построен по правилата, открити от Симонид от Хиос и доразвити от Цицерон четиристотин години по-късно — той е просторен, с високи тавани, обзаведен с предмети и изображения, които са живи, поразителни, понякога ужасяващи и абсурдни, често красиви. Витрините са добре разположени в пространството и добре осветени като в хубав музей. Високите стени обаче не са в неутрален цвят като стените в музеите. Подобно на Джото, доктор Лектър е покрил стените на своя ум с фрески.

Решил е, докато е в двореца, да вземе адреса на Кларис Старлинг, но не бърза да го направи, така че спира в подножието на голяма стълба, където са бронзовите статуи от Риаче. Тези велики бронзови воини, приписвани на Фидий, извадени от морското дъно в наши дни, са в центъра на изпълнено с фрески пространство, което може да извика целия Омир и целия Софокъл.