Томас Харис - Ханибал

Когато кацнат в Детройт, доктор Лектър трябва да премине през паспортен контрол и митница. Сигурен е, че властите по всички по-важни летища в западния свят са предупредени и го очакват. Там, където снимката му не е залепена на стената в гишето за паспортен контрол, може да бъде извикана на екрана на компютъра с натискане на едно копче — навсякъде по света.

При всичко това той се надява да има късмет — снимките, с които разполагат властите, да са на предишното му лице. Фалшивият паспорт, с който е влязъл в Италия, няма съответно досие в страната, която го е издала, за да се вземе оттам актуална снимка. В Италия Риналдо Паци се беше опитал да улесни собствения си живот и да задоволи Мейсън Върджър, като бе иззел досието на доктора от полицията, включително снимките и негативите, с които бяха издадени разрешителните на „доктор Фел“ за работа и престой в страната. Доктор Лектър ги беше открил в чантата на Паци и ги бе унищожил.

Ако Риналдо Паци не му е правил снимки тайно, беше много вероятно никъде по света да няма фотография на сегашното му лице. Не беше чак толкова различно от старото — малко колаген, добавен около носа и на скулите, променена коса, очила, но бе достатъчно различно, за да не го забележат, ако не му обърнат специално внимание. За белега на дланта си бе намерил траен козметичен оцветител.

Очаква паспортната служба на летище „Детройт Метрополитън“ да раздели пристигащите пътници на две опашки — американски паспорти и други. Беше избрал град с оживено международно летище, така че опашката с „други“ да е многолюдна. Самолетът бе пълен с канадци. Доктор Лектър смята, че ще може да мине със стадото, стига стадото да го приема. С тези туристи е обиколил няколко исторически места и галерии, летял е с тях в евтината част на самолета, но все пак има граници — не бе в състояние да яде заедно с тях самолетната помия.

Уморени и с подбити крака, отегчени от събеседниците и дрехите си, туристите забиват носове в кутиите с храна, махат от сандвичите си марулите, почернели в хладилника.

Доктор Лектър не иска да прави впечатление и ги изчаква да се преборят с това жалко препитание, изчаква ги да отидат до тоалетната и да заспят — повечето. Някъде далеч отпред прожектират стар филм. Той продължава да чака с търпението на питон. Малкото момче до него е заспало над компютърната си игра. Почти навсякъде из широката кабина светлините за четене гаснат.

Тогава и едва тогава доктор Лектър се оглежда предпазливо и изважда изпод седалката пред себе си собствения си обяд от елегантна жълта кутия, украсена с кафяво, от „Фошон“, парижката кулинарна фирма. Завързана е с две копринени панделки в съчетаващи се цветове. Доктор Лектър се е снабдил с чудесен ароматен пастет от гъши дроб с трюфели, смокини от Анатолия, чиито дръжки още сълзят, където са били откъснати. Има малка бутилка от любимото си „Сент Естеф“. Копринената панделка пада с шепот.

Доктор Лектър се кани да опита една смокиня, ноздрите му се разширяват, за да вдъхнат аромата, пита се дали да я приеме само на една разкошна хапка или наполовина, когато компютърната игра до него изписуква отново. Без да обръща глава, доктор Лектър скрива смокинята в дланта си и поглежда детето на съседното място. От кутията се носи аромат на трюфели, гъши пастет и коняк.

Момчето души въздуха. Тесните му очи, блестящи като на гризач, се плъзват към обяда на доктор Лектър. Говори с пронизителния глас на дете, което е свикнало да се състезава за всичко с братя и сестри.

— Ей, господине, ей, господине. — Няма да млъкне.

— Какво има?

— Това да не е някакво специално ядене?

— Не е.

— Какво има там тогава? — Детето обръща изцяло глава към него. — Дай да опитам.

— Много бих искал — отговаря доктор Лектър, като отбелязва мислено, че вратлето на момчето под голямата му глава е с дебелината на свинско бон филе, — но няма да ти хареса. Това е черен дроб.

— Лебервурст! Жестоко! Мама дава. Ммаааамоооо! Противоестествено дете, което обича черен дроб и или хленчи, или крещи.

Жената с бебето в края на реда се сепва и се събужда. Седалките на предния ред проскърцват и пътниците се обръщат назад да погледнат през пролуките между облегалките.

— Вижте, опитваме се да поспим…

— Мааамооо, може ли да си хапна от самвича му?

Бебето в скута на мама се събужда и ревва. Мама мушка пръст под пелените му, отзад, получава отрицателна проба и пъха в устата на бебето залъгалка.

— Какво се опитвате да му дадете, сър?