Томас Харис - Ханибал

— Ще ти помогна. Просто трябва да изберем подходящия момент.

Марго счупи два ореха в юмрука си и пусна черупките върху завивката на Мейсън.

— Недей да мислиш прекалено дълго.

Велосипедните й гащи прошумоляха, когато излизаше от стаята, като пара под налягане.

Ардилия Мап готвеше, когато беше в настроение, но когато готвеше, резултатите бяха изключително добри. По произход беше комбинация от Ямайка и Гула, а в момента приготвяше предварително изсушено на топъл въздух пиле и чистеше семената на огромна чушка, която внимателно държеше за дръжката. Отказваше да плаща по-скъпо за нарязани пилета и беше ангажирала Старлинг да се труди със сатъра и дъската за рязане.

— Ако оставиш парчетата цели, Старлинг, няма да се напоят с подправките, както ако са по-ситни — обясни тя не за първи път. — Ето така — добави, взе сатъра и нанесе такъв удар по гърба на пилето, че по престилката й полепнаха костици. — Как така си изхвърлила шийката? Веднага върни тази прелест обратно.

Минута по-късно:

— Днес се отбих в пощата. Изпратих обувките на майка ми.

— И аз ходих в пощата. Можех да ги занеса вместо теб.

— Чу ли нещо там?

— Не.

Мап кимна — не беше учудена.

— Едно пиленце ми каза, че следят пощата ти.

— Кой я следи?

— Поверително нареждане на инспектора по пощите. Не го знаеше, нали?

— Не.

— Ами научи го по друг начин, без да разкривам приятелчето си в пощата.

— Добре. — Старлинг остави сатъра за момент. — Божичко, Ардилия.

Беше ходила в пощата, беше купила марки на гишето, без да разбере нищо по лицата на служителите, повечето от които чернокожи. Познаваше някои от тях. Очевидно някой се опитваше да й помогне, но рискът беше голям, защото за подобно нещо можеше да има съдебно преследване, можеше да загуби и пенсията си. Явно този някой имаше по-голямо доверие на Ардилия, отколкото на Старлинг. Наред с тревогата усети и някакво задоволство, че чернокож й прави услуга. Може би това беше израз на мълчаливо одобрение, че е застреляла Ивелда Дръмго при самозащита.

— А сега вземи този пресен лук и го смачкай много добре заедно с перата, с дръжката на ножа, и ми го дай тук — нареди Ардилия.

Когато свърши черната работа, Старлинг изми ръцете си, отиде в безупречната всекидневна на Ардилия и седна. След малко дойде и самата Ардилия, като още бършеше ръцете си с кърпата за съдове.

— Що за лайна са това? — попита тя.

Винаги преди да се заемат с нещо наистина страшно, двете ругаеха невъздържано — нещо като вариант на подсвиркване в тъмното от края на столетието.

— Да пукна, ако знам — отвърна Старлинг. — Кой е кучият син, който гледа писмата ми, това е въпросът.

— Моите хора могат да се доберат само до Инспектората на пощите.

— Не е заради престрелката. Не е заради Ивелда — разсъждаваше Старлинг. — Щом четат пощата ми, трябва да е доктор Лектър.

— Но ти си им предала всичко, което ти е изпратил. Нали си начисто с Крофорд?

— Точно така, по дяволите! Ако ме проверява СПО на Бюрото, ще разбера за какво става дума, струва ми се. Ако е от Правосъдието, не знам.

Департаментът на правосъдието и неговото подразделение ФБР имат отделни Служби за професионална отговорност (СПО), които на теория си сътрудничат, но често влизат в конфликти. Тези конфликти в службите бяха известни като „надпикаване“ и агентите, оказали се по средата, нерядко се давеха. В добавка генералният инспектор в Правосъдието, политическо лице, имаше право по всяко време да се намеси и да поеме всеки по-деликатен случай.

— Ако знаят какво е намислил Ханибал Лектър, ако мислят, че е наблизо, редно е да те предупредят, за да се пазиш. Старлинг, понякога имаш ли чувството… че е наблизо?

Старлинг поклати глава.

— Той не ме притеснява особено. Не и по този начин. Минава много, без дори веднъж да се сетя за него. Познато ти е това оловно чувство, това тежко сиво чувство, когато очакваш нещо с ужас, нали? Дори това го няма вече. Струва ми се, че просто ще знам, ако възникне проблем.

— Въпросът е какво ще направиш, Старлинг. Как ще реагираш, ако изведнъж го видиш пред себе си най-неочаквано? Обмислила ли си този въпрос? Ще му извадиш ли пищов?

— С бързината, с която успея да го измъкна от гащите си.

Ардилия се засмя.

— А после?

Усмивката на Старлинг изчезна.

— Ще зависи от него.

— Можеш ли да го застреляш?

— За да запазя карантията си на мястото й? Шегуваш ли се? Господи, дано да не се случва, Ардилия. Ще се радвам, ако отново го затворят, без никой да пострада, включително той самият. Ще ти кажа нещо обаче… Мисля си, че ако изобщо някога го склещят натясно, бих искала и аз да съм там.