Томас Харис - Ханибал

— Не си го и помисляй.

— Ако съм там, шансовете му да се измъкне жив са по-големи. Аз няма да го застрелям, защото ме е страх от него. Той не е човекът вълк. Просто ще зависи от самия него.

— Страх ли те е? Дано да те е страх достатъчно.

— Знаеш ли кое е страшно, Ардилия? Страшно е, когато някой казва истината. Бих искала да отърве смъртоносната инжекция. Ако това стане и го въдворят в някоя психиатрична болница, научният интерес към него е достатъчно силен, за да му осигурят добро лечение. И няма да има никакви проблеми със съкилийници. Ако беше затворен, щях да му благодаря за писмото. Не бива да се ликвидира човек, който е достатъчно смахнат, за да казва истината.

— Трябва да има някаква причина да следят пощата ти. Имат съдебно нареждане, което е някъде под ключ. Още не ни следят, иначе щяхме да забележим. Тези кучи синове обаче са напълно способни да не ти кажат, ако той се появи, дори ако знаят. Пази се утре.

— Господин Крофорд щеше да ни уведоми. Онези не могат да организират каквото и да било във връзка с Лектър, без да го държат в течение.

— Джак Крофорд е бита карта, Старлинг. Не ти се иска да го повярваш, но е така. Ами ако са решили да ти скроят нещо? Задето много говориш, задето не пусна Крендлър да бръкне в гащите ти. Ами ако някой е решил да те орезили? Ей, сега вече наистина трябва да си пазя източника.

— Можем ли да направим нещо за приятелчето от пощата? Трябва ли?

— Кой мислиш, че ще дойде на вечеря?

— Браво, Ардилия!… Чакай малко, мислех, че аз съм канена на вечеря.

— Можеш да си отнесеш порцията вкъщи.

— Благодаря.

— Няма проблем, момиче. Удоволствието е мое.

Когато Старлинг беше малка, тя се премести от дъсчена къща, която стенеше от вятъра, в солидната тухлена сграда на лютеранското сиропиталище.

В паянтовата къща от най-ранното й детство имаше топла кухня, в която понякога споделяше портокала на баща си. Само че смъртта знае къде са малките къщи, чиито обитатели вършат опасни неща срещу мизерни пари. Баща й излезе от онази къща, за да отиде на нощен патрул, и повече не се върна.

Старлинг напусна онази къща върху кобила, която трябваше да бъде заклана, докато убиваха агнетата, и намери нещо като убежище в лютеранското сиропиталище. Оттогава се чувстваше сигурна в институционалните постройки, големи и солидни. Лютераните наистина бяха пестеливи на топлина и портокали и щедри на Исус, но правилата си бяха правила и ако играеш по тях, нямаш проблеми.

Когато нещата опираха до анонимна надпревара или работа на улицата, тя знаеше, че може да си осигури надеждно място. Нямаше обаче дарбата да се оправя в институционалните игри.

Сега, когато слезе от стария си мустанг в началото на деня, високите фасади на Куонтико вече не бяха голямата сива тухлена пазва на нейното убежище. През маранята над паркинга дори и входът й се стори крив.

Искаше да види Джак Крофорд, но нямаше време за това. Снимките на Хоугънс Али започваха още с изгряването на слънцето.

За разследването на престрелката пред рибния пазар Фелициана беше нужно да се заснеме възстановка на събитията, да се провери всеки изстрел, всяка траектория.

Старлинг трябваше да играе самата себе си. Микробусът, който използваха, беше същият, дупките от куршуми бяха замазани с кит, но не бяха боядисани. Отново и отново трябваше да изскачат от старата бричка, отново и отново агентът, който играеше Джон Бригъм, падаше по очи, а другият, който играеше Бърк, се гърчеше на земята. Целият процес, при който използваха шумни халосни патрони, я изтощи напълно.

Приключиха в ранния следобед. Старлинг остави специалното си оборудване и отиде при Джак Крофорд в кабинета му.

Отново се обръщаше към него с „господин Крофорд“, а той изглеждаше все по-разсеян и дистанциран от всички.

— Искаш ли алка-селцер, Старлинг? — попита я, щом я зърна на прага на кабинета си. Крофорд пиеше немалко количество хапчета — за подсилване, за тонус, аспирин. Лапаше ги в определен ред от дланта си и отмяташе глава назад, сякаш бяха глътка алкохол.

През последните седмици беше започнал да окача сакото от костюма си в кабинета и си слагаше един пуловер, който бе изплела жена му Бела. Сега изглеждаше много по-стар, отколкото беше баща й в нейните спомени.

— Господин Крофорд, някой отваря писмата ми. Не го бива за тази работа. Имам чувството, че ги разлепят на пара от чайник.

— Пощата ти е под наблюдение, откакто ти писа Лектър.