Томас Харис - Ханибал

Доктор Лектър би могъл да накара бронзовите лица да говорят като Мелеагър, стига да поиска, но днес желае само да ги погледа.

Хиляда стаи, километри коридори, стотици факти, свързани с всеки предмет от обзавеждането на всяка стая — приятен отдих очаква доктор Лектър винаги когато реши да се оттегли тук.

Ето какво обаче е общото между нас и доктора: в подземията на сърцата и мозъците ни дебне опасността. Не всички зали са красиви, светли и високи. В пода на ума има дупки като в пода на средновековна тъмница — вонящите ублиети, наречени така на името на забравата, килиите с форма на бутилка с каменни стени, закрити отгоре с маскирани капаци. Нищо не може да се измъкне оттам спокойно, за да ни донесе облекчение. Трус, предателство на стражите и искриците на паметта възпламеняват отровните газове — неща, държани там с години, изведнъж излитат на свобода, готови да избухнат в болка или да ни подтикнат към опасно поведение…

Следваме го, докато крачи с бързи леки стъпки по коридора, който е създал сам, страховит, чудесен, сред аромат на гардении, в потискащото присъствие на огромна статуя, светлина от картини.

Пътят му минава вдясно покрай бюст на Плиний и нагоре към Залата с адресите — стая, в която в строго определен ред са поставени скулптури и картини, добре осветени и на разстояние, както препоръчва Цицерон.

Ах… в третата ниша от вратата доминира присъствието на една картина — Свети Франциск подава в устата на момиче пеперуда. На пода пред картината има изображение, цветно, върху мрамор:

Парад на националното гробище Арлингтън, предвождан от Исус, трийсет и три годишен, който шофира форд модел Т, 27-а година, в каросерията е Дж. Едгар Хувър по балетна пачка и маха на невидима тълпа. Зад него крачи Кларис Старлинг с карабина Енфийлд 308 на рамо. На доктор Лектър сякаш му става приятно, че я вижда. Преди години бе взел домашният й адрес от Асоциацията на съвипускниците на Университета на щата Вирджиния. Съхранява адреса и сега, за свое собствено удоволствие, извиква цифрите и името на улицата, където живее Старлинг:

3327 Тиндъл,

Арлингтън, Вирджиния 22308

Доктор Лектър може да се движи из огромните зали на своя дворец на паметта с неестествена скорост. С рефлексите и силата си, с контрола над ума и неговата бързина, той е добре въоръжен срещу физическия свят. Но в ума му има места, които не може да посещава без риск, места, където логическите правила на Цицерон, на подреденото пространство и светлината не са приложими…

Решил е да посети колекцията си от древен текстил. За едно писмо, което ще напише на Мейсън Върджър, трябва да прегледа конкретен текст на Овидий за ароматните масла за лице, който е прикрепен към тъканите.

Продължава нататък по килимената пътека към залата със становете и текстила.

Главата на доктор Лектър е облегната на седалката на Боинга, очите му са затворени. Главата му леко се поклаща с друсането на самолета в турбулентните потоци.

В края на реда бебето е приключило със съдържанието на биберона, но все още не спи. Лицето му се зачервява. Майката чувства как малкото телце се напряга под одеялцето, после се отпуска. Няма съмнение какво се е случило. Не е нужно да бърка с пръст под пелените. На предния ред някой казва: „Божичко!“

Към застоялата миризма на физкултурен салон в пътническата кабина се добавя още един пласт. Малкото момче, което седи до доктор Лектър, привикнало с навиците на бебето, продължава да яде обяда от „Фошон“.

Капаците под двореца на паметта се отварят, ублиетите издишат зловещата си воня…

Няколко животни бяха успели да оцелеят след артилерийския обстрел и картечния огън в сражението, което отне живота на родителите на Ханибал Лектър и остави обширната гора на имението им опърлена и надупчена.

Сбирщината дезертьори, които се бяха скрили в отдалечената ловна хижа, ядеше каквото й попадне. Веднъж намериха страдащо малко еленче, кльощаво, със забита в тялото му стрела, съумяло да изравя изпод снега храна, за да оцелее. Доведоха го живо в лагера, за да не се налага да го носят.

Ханибал Лектър на шест години наблюдаваше през пролука в стената на плевнята, когато го доведоха, като теглеха и усукваха главата му с въжето, омотано около врата му. Не искаха да стрелят, така че подкосиха кльощавите му крака и го събориха на земята, после прерязаха гърлото му с брадва, като не преставаха да се псуват един друг на няколко езика да донесат по-бързо съд, преди кръвта да е изтекла.