Томас Харис - Ханибал

Изпосталялото животно нямаше много месо и след два дни, може би три, дезертьорите с дългите шинели, с вонящ, димящ дъх, дойдоха през снега от ловната хижа, за да отключат плевнята и да си изберат някое от децата, сгушени в сламата. Никое не беше замръзнало, така че взеха живо.

Опипаха ръката и бедрото на Ханибал Лектър и вместо него избраха сестра му Миша и я отведоха. За да си поиграе, казаха. Никой, когото отвеждаха да си играе, не се връщаше.

Ханибал се вкопчи в ръката на Миша с всички сили, докато онези не затръшнаха тежката врата на плевнята в лицето му, като го зашемети и спука костта на предмишницата му.

Отведоха я през снега, който все още беше изпръскан с кръвта на еленчето.

Моли се толкова много да види Миша пак, молитвата изцяло погълна шестгодишния му ум, но не предотврати чаткането на брадвата. Молитвата му да я види отново не остана напълно нечута — видя няколко нейни млечни зъбчета в помийната яма, която използваха, между ловната хижа и плевнята с пленените деца, които използваха за прехрана през 1944-та след разгрома на Източния фронт.

Оттогава, след онзи частичен отговор на молитвата му, доктор Ханибал Лектър повече не си направи труда да мисли за Бога, освен за да признае, че собственият му скромен хищнически инстинкт бледнее пред този на Всевишния, който е ненадминат в иронията си и неизмеримата си разпасана злоба.

В устремения напред самолет, когато главата му леко се поклаща на облегалката, доктор Лектър е увиснал между последния си спомен за Миша, как прекосява снега, и звука на брадвата. Задържан е там, а не може да го понася. В тесния свят на самолетната кабина се разнася кратък вик — висок, пронизителен, силен, — изтръгнал се от потното му лице.

Пътниците отпред започват да се обръщат, някои са се събудили от сън. От предния ред изръмжават:

— Хлапе! За бога, какво ти става!? Боже мой!

Очите на доктор Лектър се отварят, гледат право напред. Една ръка го докосва. Ръката на малкото момче.

— Кошмар ли сънува? — Детето не е изплашено, не се интересува и от оплакванията на предната седалка.

— Да.

— И аз често сънувам лоши сънища. Не ти се смея.

Доктор Лектър поема няколко пъти въздух, главата му е все така залепена за облегалката. След това самообладанието му се връща, сякаш някакъв покой се спуска от челото надолу по лицето му. Навежда глава към детето и казва съучастнически:

— Прав си да не ядеш тази помия. Никога не я яж.

Авиолиниите вече не предлагат хартия за писане и пликове за писма. Доктор Лектър, овладял се напълно, изважда хотелска бланка от джоба на сакото си и започва да пише на Кларис Старлинг. Първо нарисува лицето й. Скицата в момента е в частна колекция в Чикагския университет и е на разположение на учените. На нея Старлинг прилича на дете и косата й, като косата на Миша, е залепнала за скулите от сълзи…

Виждаме самолета през парата на дъха си, ярка светла точка на ясното нощно небе. Виждаме как минава покрай Полярната звезда, далече отвъд точката, след която връщането е невъзможно, насочен по дъгата, която ще го отведе в Новия свят, утре.

Купищата книжа, папки и дискети в кутийката на Кларис достигаха критичната маса. Молбата й за повече пространство остана нечута. Стига толкова. С безразсъдството на прокълнатите тя се настани в голямо помещение в мазето на Куонтико. То беше заделено за фотолаборатория на „Поведенчески науки“ веднага щом Конгресът отделеше малко средства за тази цел. Нямаше прозорци, но пък имаше предостатъчно рафтове и понеже беше предназначено за фотолаборатория, на мястото на вратата висяха две плътни завеси за затъмняване.

Някой анонимен съсед по кабинет изработи надпис с готически букви — КЪЩАТА НА ХАНИБАЛ — и го закачи с карфица за завесата. От страх да не изгуби стаята, Старлинг прибра надписа от вътрешната страна.

Почти веднага откри цяла съкровищница полезни лични материали в Наказателно правната библиотека на Колумбийския колеж, където поддържаха читалня с материали за Ханибал Лектър. В колежа се пазеха оригинални документи от медицинската и психиатричната му практика, както и протоколите от процеса и гражданските искове, заведени срещу него. При първото си посещение Старлинг трябваше да чака четирийсет и пет минути, докато служителките търсеха безуспешно ключа от читалнята. При второто си отиване завари безразличен студент да отговаря за читалнята и купища некаталогизиран материал.