Томас Харис - Ханибал

Паци усещаше тътена на гръмотевиците в корпуса на самолета, докато машината се спускаше през озонирания от мълниите въздух към старинния град. Паци от древния род Паци, изпълнен с желания, стари като самия свят.

Риналдо Паци би предпочел да не изпуска от очи плячката си в Палацо Капони, но това беше невъзможно.

Вместо това трябваше да облече официалния си костюм и да се срещне с жена си на отдавна очакван концерт на Флорентинския камерен оркестър.

„Театро Пиколомини“ е умалено наполовина копие от деветнайсети век на величествения „Театро ла Фениче“ във Венеция, бароково бижу от позлата и плюш с херувимчета, които нарушават законите на аеродинамиката по разкошния таван.

Изяществото на залата е добре дошло, защото изпълнителите често се нуждаят от всичката подкрепа, която могат да получат.

Нечестно, но и неизбежно, музиката в града се оценява по безнадеждно високите стандарти на изобразителното изкуство в града. Флорентинците, подобно на повечето италианци, обичат качествената музика, но понякога изпитват глад за изпълнители.

Паци се настани до жена си по време на аплодисментите след увертюрата.

Тя му поднесе уханната си буза. Той почувства как сърцето му се уголемява в гърдите, докато я гледаше с вечерния й тоалет с достатъчно дълбоко деколте, за да усеща топлия аромат на гърдите й, уловила музикалната партитура в шикарната подвързия „Гучи“, която й беше подарил.

— Звучат сто процента по-добре с новия виолонист — прошепна тя в ухото на Паци. Този чудесен майстор на виола да гамба заместваше вбесяващо слабия си предшественик, братовчед на Солиато, който необяснимо изчезна преди няколко седмици.

Доктор Ханибал Лектър погледна от високата ложа, където беше сам, с безупречно вечерно облекло. Лицето и ризата му сякаш плуваха в тъмното пространство сред бароковите херувими. Паци го видя, когато запалиха за кратко осветлението след първата част. Преди да успее да извърне ще обаче, докторът завъртя глава като бухал и погледите им се срещнаха. Паци неволно стисна ръката на жена си, достатъчно силно, за да я накара да се обърне към него. След това се принуди да гледа само напред, към сцената. С опакото на ръката си, която беше в нейната, усещаше топлото бедро на жена си.

В антракта, когато, застанал на бара, се обърна, за да подаде на жена си чаша питие, доктор Фел вече беше при нея.

— Добър вечер, доктор Фел — поздрави го Паци.

— Добър вечер, комендаторе — отвърна докторът. Стоеше с леко наклонена глава и чакаше Паци да го представи.

— Лаура, позволи ми да те запозная с доктор Фел. Докторе, това е госпожа Паци, моята съпруга.

Госпожа Паци, свикнала да получава комплименти за красотата си, прие това, което последва, за очарователно, за разлика от мъжа си.

— Благодаря за привилегията, комендаторе — каза докторът. Червеният му заострен език се появи за миг, преди да се наведе към ръката на госпожа Паци, и може би приближи устните си повече, отколкото е прието във Флоренция. Във всеки случай достатъчно, за да усети тя дъха му.

Очите му се вдигнаха към нея, преди да се изправи.

— Струва ми се, че Скарлати ви допада особено, госпожо Паци.

— Да, така е.

— Приятно е да видиш някой да следи нотната партитура. Малцина го правят в наши дни. Мисля, че това ще ви заинтригува. — Той извади кожената папка, която държеше под мишница. Беше старинен нотен текст върху пергамент. — Това е от Театро Капраника в Рим, от 1688 година, когато е било написано произведението.

— Невероятно! Погледни това, Риналдо!

— Отбелязах върху паус различията от съвременната версия през първата част — обясни доктор Лектър. — Може би ще ви е интересно да проследите различията във втората. Мога да получа партитурата обратно от господин Паци. Не възразявате, нали, комендаторе?

Докато отговаряше, докторът впери в него дълбок пронизващ взор.

— Разбира се, че не, щом ще ти достави удоволствие, Лаура. — Миг размисъл. — Ще говорите ли пред Кабинета, докторе?

— Да. Още в петък вечер. Солиато просто няма търпение да ме види дискредитиран.

— В петък имам работа в стария град — кимна Паци. — Ще ви върна партитурата тогава. Лаура, доктор Фел трябва да пее пред драконите от Кабинета, за да получи вечерята си.

— Сигурна съм, че ще пеете много добре, докторе — каза тя и го погледна с големите си черни очи — в рамките на приличието, но на косъм.

Доктор Лектър се усмихна с дребните си бели зъби.