Томас Харис - Ханибал

Ако се окажеше, че няма да разполага с това време, би могъл да вземе пениса му и някой пръст, които след ДНК-анализ щяха да послужат за доказателство. Щеше да ги опакова с лед и щяха да са в ръцете на Мейсън след по-малко от двайсет и четири часа. Това щеше да му осигури премия в допълнение към заплащането.

Зад седалките старателно бяха подредени моторна резачка, градинарски ножици с дълги дръжки, хирургически трион, няколко остри ножа, найлонови пликове със слепващи се отвори, менгеме, с което да задържат ръцете на доктора неподвижно, и кашон от DHL с предплатена такса за доставка, който предвиждаше главата на доктор Лектър да тежи шест килограма, а ръцете по един.

Ако Карло успееше да заснеме евентуално непредвидено клане на видеолента, той беше убеден, че Мейсън би платил допълнително, за да види как колят на живо доктор Лектър, след като изкашля един милион долара за главата и ръцете. За тази цел Карло бе осигурил добра видеокамера, източник на осветление и триножник и беше обучил Матео на основните принципи на работата с тях.

На оборудването за самото залавяне отдели не по-малко внимание. Пиеро и Томазо бяха много добри с мрежата, която сега беше сгъната внимателно като парашут. Карло беше подготвил също така спринцовка и пушка за приспиване на животни, заредена с достатъчно ацепромазин, за да повали животно с размерите на доктор Лектър за секунди. Карло бе казал на Риналдо Паци, че най-напред ще използва пушката, но всъщност ако се появеше възможност да забие спринцовката в бута или в краката на доктора преди това, от нея нямаше да има нужда.

Похитителите планираха да останат в Италия с жертвата си около четирийсет минути, колкото бяха нужни, за да стигнат до летището в Пиза, където щеше да ги очаква самолет, оборудван като линейка. Летището на Флоренция беше по-близо, но беше по-малко натоварено и кацането на частен самолет щеше да бие повече на очи.

За по-малко от час след това щяха да са в Сардиния, където комитетът по посрещането на доктора започваше да освирепява от глад.

Карло бе преценил всичко в интелигентната си, миришеща на лошо глава. Мейсън не беше глупак. Плащанията бяха преценени така, че Риналдо Паци да не пострада — Карло щеше да изгуби пари, ако убиеше Паци и опиташе да претендира за цялата награда. Мейсън не желаеше да си има неприятности заради убито ченге. Най-добре да го направи както го искаше Мейсън. Независимо от всичко обаче сардинецът го засърбяваше цялото тяло при мисълта какво би постигнал с няколко удара с триона, ако бе открил доктор Лектър сам.

Опита моторната резачка. Запали от първото дръпване.

Карло размени няколко думи с останалите и се отправи към града на малък мотопед, въоръжен само с нож, пистолет и спринцовка.

Доктор Ханибал Лектър влезе рано от шумната улица във Фармация ди Санта Мария Новела — едно от най-уханните места на света. Остана известно време с леко отметната назад глава и затворени очи, за да се наслади на ароматите на чудесните сапуни, лосиони и кремове, както и на съставките в работните стаи. Портиерът го познаваше, а служителите, които бяха склонни към известна надменност, гледаха на него с огромно уважение. Доктор Фел за целия си престой във Флоренция едва ли беше направил покупки за повече от сто хиляди лири, но ароматите и есенциите му бяха подбрани и комбинирани с чувствителност, която изненадваше и радваше тези търговци, които живееха от обонянието.

За да запази това удоволствие, доктор Лектър не бе променил носа си с никаква ринопластика, ако не се броят външните колагенови инжекции. За него въздухът беше обагрен с миризми, отчетливи и живи като цветове, и можеше да ги разделя на пластове и да ги смесва, сякаш самият той рисуваше. Тук нямаше нищо от затвора. Въздухът беше музика. Тук бяха в хармония белите сълзи на тамяна, очакващи екстракция, жълтият бергамот, сандаловото дърво, канелата, мимозата наред с основните тонове на истинската амбра, цибета, бобровата мас и есенция от кабарга.

Доктор Лектър някога хранеше илюзията, че може да усеща ароматите с ръцете си, със скулите и лактите си, че миризмите го пропиват изцяло. Че може да ги долавя с лицето и сърцето си.

Поради основателни анатомични причини мирисът събужда спомените много по-бързо от всички други сетива.

Тук доктор Лектър си спомняше — проблясъци, фрагменти, — докато стоеше под големите лампи в стил сецесион и дишаше, дишаше. Тук нямаше нищо от затвора. Освен… какво беше това? Кларис Старлинг, защо? Не беше парфюмът й „Л’ер дю тан“, който долови, когато тя отвори чантата си близо до решетката. Не беше това. Този парфюм не се продаваше в този магазин. Не беше и лосионът, който ползваше. Аха. Sapone di Mandorle. Фамозният бадемов сапун на Фармацията. Откъде помнеше миризмата? От Мемфис, когато тя стоеше пред килията му и той докосна пръста й, малко преди да избяга. Старлинг, тогава. Чистота, наситени фактури. Памук, изсушен на слънце, изгладен. Кларис Старлинг, тогава. Примамлива и вкусна. Отегчителна в усърдието си и абсурдна с принципите си. Бърза с вродения си ум. Мммммм.