Томас Харис - Ханибал

От друга страна, лошите спомени за доктор Лектър бяха свързани с неприятни миризми, а тук, във Фармация ди Санта Мария Новела се отдалечаваше възможно най-много от вонящите черни тъмници под двореца на паметта му.

Противно на обичайната си практика, през този сив петъчен ден доктор Лектър купи голямо количество сапуни, лосиони и масла за баня. Някои от нещата взе със себе си, а останалите поръча да му доставят, като надписа етикетите с адреса собственоръчно с характерния си калиграфски почерк.

— Желае ли докторът да изпрати и бележка? — попита го служителят.

— Защо не? — отвърна доктор Лектър и мушна в пакета нарисувания грифон.

Фармация ди Санта Мария Новела е до един женски метох на Виа Скала, така че Карло, винаги много набожен, свали шапката си, за да се спотаи под статуята на Светата Дева край входа. Беше забелязал, че от въздушното налягане от вътрешната врата на фоайето външната врата трепва за секунда, преди някой да излезе. Това му даваше възможност да се прикрива всеки път, щом излезеше клиент.

Когато доктор Лектър излезе с тънката си папка, Карло се бе прикрил зад сергията на продавач на картички. Докторът тръгна по пътя си. Когато мина край статуята, главата му се изправи и ноздрите му се разшириха. Погледна лика на Светата Дева и помириса въздуха.

Карло си помисли, че може би го прави от набожност. Запита се дали доктор Лектър е религиозен, каквито често са лудите. Може би накрая щеше да успее да го накара да прокълне Господа — на Мейсън сигурно щеше да му достави удоволствие. Разбира се, преди това трябваше да изпрати набожния Томазо достатъчно далече, за да не чува.

В късния следобед Риналдо Паци написа писмо до жена си, в което включи и свой опит за сонет от дните, когато я бе ухажвал — тогава не й го беше дал, защото се бе почувствал неловко. Приложи кодовете, нужни да се освободят парите от банката в Швейцария, и писмо, което тя да изпрати на Мейсън в случай, че той реши да се отметне. Остави писмото така, че тя да го намери само ако започне да събира вещите му.

В шест часа отиде с малкия си мотопед до музея „Бардини“ и го заключи за железния парапет, от който последните посетители за деня, ученици и студенти, вземаха велосипедите си. Видя белия микробус, обозначен като линейка, и предположи, че може да е на Карло. Вътре седяха двама души. Когато Паци се обърна с гръб към тях, усети погледите им. Разполагаше с много време.

Уличното осветление вече беше запалено и той се отправи към реката, прикрит от полезните черни сенки на дърветата пред музея. Докато минаваше по Понте але Грацие, се загледа продължително в бавно течащата река и се отдаде на последните дълги мисли, на които щеше да има възможност да се радва. Нощта щеше да е тъмна. Добре. Ниски облаци се носеха на изток над Флоренция и почти докосваха високата кула на Палацо Векио, а усилващият се вятър извиваше във вихрушки прахоляка и превърналите се в пепел птичи курешки на площада пред Санта Кроче, накъдето се бе запътил Паци с натежали джобове — беретата 380, плоска гумена палка, нож, в случай че се наложеше да убие доктор Лектър веднага.

Църквата „Санта Кроче“ затваряше в шест, но клисарят пусна Паци през малка странична врата. Не искаше да пита човека дали доктор Фел работи, така че отиде да провери внимателно. Свещите, горящи при олтарите покрай стените, хвърляха достатъчна светлина. Тръгна по протежение на главния кораб, докато стигна до напречния неф. Свещниците му пречеха да види дали доктор Фел е в параклиса Капони. Тръгна бавно по десния неф. Оглеждаше се. На стената се очерта голяма сянка и за миг дъхът на Паци секна. Беше доктор Лектър, наведен над лампата си на пода, където сваляше отпечатъци от надписите. Вдигна глава, взря се в тъмнината като бухал, леко се обърна. Тялото му беше неподвижно, лицето му беше осветено отдолу, зад гърба му се извисяваше голямата сянка. След това отново се наведе и сянката се смали.

Паци усети как по гърба му под ризата се стича пот. Лицето му обаче беше студено. До срещата в Палацо Векио оставаше един час и той искаше да закъснее за лекцията.

В строгата си красота параклисът, построен от Брунелески за фамилията Паци, е една от гордостите на ренесансовата архитектура. Тук кръгът и квадратът са помирени. Това е отделна пристройка, извън светилището Санта Кроче, до която се достига единствено по сводеста галерия.

Паци започна да се моли в параклиса на фамилията Паци, коленичил на каменния под, под погледа на своето подобие високо горе. Имаше чувството, че кръгът от апостоли над главата му спира молитвите му, макар че може би бяха успели да се измъкнат през тъмната галерия зад него и да отлетят към небето и Бог.