Томас Харис - Ханибал

Напрегна се и си представи добрите неща, които би могъл да направи с парите, които щеше да получи за доктор Лектър. Видя себе си и жена си да подават монети на малки просячета, някакъв медицински апарат, който даряват на болница. Видя вълните на Галилея, които много му напомняха вълните край залива Чесапийк. Видя изящната ръка на жена си, обхванала члена му, да го стиска, за да набъбне главичката още повече.

Озърна се, не видя никого и каза гласно на Бог:

— Благодаря ти, Отче, че ми позволяваш да отстраня това чудовище на чудовищата от твоята земя. Благодаря ти от името на душите, на които ще спестим страданията.

Дали Паци говореше в множествено число само за себе си, или то се отнасяше за сътрудничеството му с Бога, не бе ясно и отговорът не можеше да е еднозначен.

Една част от самия него, която не беше негов приятел, му каза, че той и доктор Лектър са съучастници в убийство, че Ньоко е тяхна обща жертва, тъй като Паци не бе направил нищо, за да го спаси, и бе изпитал облекчение, когато смъртта бе затворила устата му.

В молитвата има някаква утеха, каза си Паци, когато излезе от параклиса. Докато крачеше през тъмната галерия, имаше ясното чувство, че не е сам.

Карло чакаше под козирката на Палацо Пиколомини и просто тръгна с Паци. Почти не си размениха реплики. Минаха зад Палацо Векио и се увериха, че задният вход към Виа деи Леони е заключен, а капаците на прозорците над него са затворени.

В двореца можеше да се проникне само през главния вход.

— Ще излезем тук, ще слезем по стъпалата и ще заобиколим откъм Виа Нери — каза Паци.

— Ние с брат ми ще чакаме откъм Лоджията. Ще ви следваме на нужното разстояние. Другите са при музея „Бардини“.

— Видях ги.

— И те са те видели — каза Карло.

— Пушката за приспиване вдига ли много шум?

— Не много. Не е като пистолет, но все пак се чува. Ще падне веднага.

Карло не му каза, че Пиеро ще стреля от сенките пред музея, докато Паци и доктор Лектър са все още на светло. Не искаше Паци да се изплаши и да се отдръпне от доктора, като по този начин го предупреди преди изстрела.

— Трябва да потвърдиш на Мейсън, че си го хванал — каза Паци. — Тази вечер.

— Спокойно. Този задник ще се моли на Мейсън по телефона цяла нощ — отвърна Карло и погледна странично Паци с надеждата да го види смутен. — Първо ще му се моли да го пощади, а после ще се моли да умре.

Нощта се спусна и последните туристи бяха изгонени от Палацо Векио. Много от тях усещаха огромната маса на средновековния замък, издигаща се зад гърбовете им, и се обръщаха, докато се разпръскваха по площада, за да зърнат още веднъж озъбените му парапета високо над главите им.

Запалиха прожекторите, които обляха отвесния груб камък и изостриха сенките под високите бойници. Лястовиците се прибраха в гнездата си и излязоха прилепите, смущавани в лова си не толкова от светлините, колкото от високочестотните писъци на електрическите инструменти на реставраторите.

Безкрайните работи по реставрацията и поддръжката щяха да продължат още час, освен в Салона с лилиите, където доктор Лектър разговаряше с шефа на екипа по поддръжката.

Шефът, свикнал със свидливостта и навъсената взискателност на Комитета по изобразителни изкуства, намираше доктора едновременно вежлив и изключително щедър.

За броени минути работниците му прибраха техниката си, като придвижиха големите машини за лъскане на под и компресорите покрай стените, за да не пречат, и навиха електрическите кабели. Набързо подредиха сгъваемите столове за събранието на Кабинета — нужни бяха само дванайсет — и отвориха прозорците, за да проветрят залата от миризмата на боя, политура и материали за позлатяване.

Докторът бе настоял за истинска катедра и в бившия кабинет на Николо Макиавели, в съседство със салона, бяха намерили една почти колкото амвон и я бяха докарали с ръчна количка заедно с епидиаскопа на двореца. Малкият екран, който вървеше с апарата, не удовлетвори доктора и той им каза да го върнат. Вместо това предпочете да показва илюстрациите си в естествен размер на висящото бяло платно, което предпазваше една от реставрираните стени. След като изпъна гънките и го закрепи, установи, че платното ще свърши добре работа.

Отбеляза нужните места в няколко от обемистите томове, натрупани върху катедрата пред него, после застана пред прозореца с гръб към залата, докато членовете на Кабинета в прашните си черни си костюми започнаха да влизат и да заемат местата си. Мълчаливата скептичност на учените пролича, когато пренаредиха столовете си от полукръг, както бяха, в редица като на съдебни заседатели.