Видът на три милиона долара имаше същото въздействие върху него. Триста пачки стодоларови банкноти с непоследователни серийни номера.
Адвокатът на Мейсън Върджър показа парите на Риналдо Паци в една строга малка стая, като параклис, в женевската банка „Креди Сюис“. Парите бяха докарани от хранилището в четири дълбоки метални касетки с месингови номера. „Креди Сюис“ освен това предостави и броячна машина, везни и служител, който да работи с уредите. Паци го освободи. Постави еднократно дланите си върху парите.
Риналдо Паци беше много добър следовател. Беше изобличавал и арестувал мошеници цели двайсет години. Докато стоеше край тези пари и слушаше условията, не долови нито една фалшива нотка — ако му дадеше Ханибал Лектър, Мейсън Върджър щеше да му даде парите.
Обля го приятна топла вълна, когато осъзна, че тези хора не се шегуват — американецът наистина щеше да му плати. Не си правеше никакви илюзии относно живота на доктор Лектър — продаваше го, за да го изтезават и убият. За негова чест, Паци признаваше пред себе си същността на това, което вършеше.
Нашата свобода струва повече от живота на чудовището. Нашето щастие е по-важно от неговото страдание, мислеше той със студения егоизъм на прокълнатите. Дали под „нашето“ разбираше обществото или само себе си и жена си? Сложен въпрос, може би с повече от един отговор.
В тази стая, излъскана, швейцарска, бяла като забрадка на монахиня, Паци положи окончателната клетва. Обърна се към парите и кимна на адвоката, господин Кони. Адвокатът отброи от първата касетка сто хиляди долара и му ги подаде.
След това господин Кони проведе кратък разговор по телефона и подаде слушалката на Паци.
— Това е наземна линия. Шифрована е — обясни той.
Американският глас, който Паци чу, имаше особен ритъм — изстрелваше няколко думи наведнъж, на един дъх, после следваше пауза, голяма част от съгласните се губеха. Звученето го объркваше, сякаш самият той се напрягаше да си поеме дъх заедно с говорещия.
— Къде е доктор Лектър? — започна гласът без никакви увертюри.
Паци, стиснал парите в едната, си ръка и телефонната слушалка в другата, не се поколеба.
— Изследва Палацо Капони във Флоренция. Той е… куратор.
— Моля ви, покажете документите си за самоличност на господин Кони и му подайте слушалката. Той няма да спомене името ви по телефона.
Господин Кони погледна някакъв лист, който извади от джоба си, и каза няколко предварително уговорени кодови думи на Мейсън, после върна слушалката на Паци.
— Ще получите остатъка от парите, когато доктор Лектър е в ръцете ни, жив — каза Мейсън. — Не е нужно вие да го заловите, но трябва да ни го покажете и да го вкарате в ръцете ни. Довечера ли се прибирате във Флоренция? Ще получите инструкции за среща край града, която ще се състои не по-късно от утре вечер. Ще се срещнете с човека, който ще залови доктор Лектър, и той ще ви каже какво да направите. Ще ви попита дали знаете къде има цветарски магазин. Ще му отговорите, че всички цветари са крадци. Разбрахте ли ме? Искам да му съдействате.
— Не искам доктор Лектър да е в моя… Не искам да е близо до Флоренция, когато…
— Разбирам какво ви безпокои. Не се бойте, няма да е близо.
Линията прекъсна.
След няколко минути оформяне на документи два милиона долара бяха поставени под условие — Мейсън Върджър нямаше право да ги тегли, но можеше да ги освободи в полза на Паци. Служител на „Креди Сюис“, извикан на срещата, обясни на Паци, че банката ще му удържи отрицателна лихва, за да открие депозитна сметка, ако конвертира парите в швейцарски франкове, и ще плаща капитализирана лихва само върху първите сто хиляди франка. Служителят връчи на Паци копие от Член 47 на Закона за банките и спестовните каси, който уреждаше въпросите на банковата тайна, и се съгласи да осъществи паричен превод до „Роял Банк“ в Канада или на Каймановите острови веднага след освобождаването на средствата, ако Паци желае това.
В присъствието на нотариус Паци даде пълномощия на жена си да се разпорежда с парите в случай, че той умре. След като приключиха, банковият служител му протегна ръка. Паци и господин Кони дори не се погледнаха, макар че адвокатът му каза „довиждане“ от вратата.
При последната отсечка от маршрута от Милано до Флоренция малкият самолет попадна на буря. Витлото откъм Паци беше като черен кръг на фона на тъмносивите облаци. Мълнии и гръмотевици раздираха небето, докато кръжаха над града, над катедралите и куполите в спускащия се здрач, тътен и огън, каквито помнеше от детските си години, когато германците взривяваха мостовете над Арно, когато пощадиха единствено Стария мост — Понте Векио. И за миг си спомни пленения снайперист, окован пред „Мадона с вериги“, за да се моли, преди да го застрелят.
Читать дальше